— Няма що, хубаво си е подредила живота! — додаде Гагик.
— Слушай, не ми пречи! Нека разкажа…
— А ти откъде знаеш всичко това? — усъмни се Саркис.
— Но нали ни е ръководител на кръжока на младите природолюбители! — каза усмихната Шушик,
— Това е вярно — потвърди сериозно Ашот. — Аз чета много, питам баща си, други ловци. Те познават много добре природата. Бях чел някъде за един опит, а след това и сам го направих. Баща ми веднъж донесе от гората такъв прилеп. Аз опънах в стаята от стена до стена много конци — получи се истинска паяжина — и след това пуснах прилепа. Той започна да лети между конците, и то толкова ловко, че не докосна нито един!… Хванахме го, вързахме му очите и какво мислите? Не закачи нито един конец дори с края на крилото си.
— Как така — без да гледа? — попита Саркис и без малко да добави: „Не ни ли ментосваш, а?“, но навреме се усети и дори съжали, че заподозря Ашот в лъжа.
— Да! Без да вижда конците, прилепът ги заобикаляше — такова силно осезание има! Той чувствува предмета от разстояние.
— Брей! — смая се Хасо.
Ашот остана доволен от впечатлението, което предизвика неговият разказ. После съобщи, че прилепите живеят на цели колонии. Те населяват пещерите, пустите църкви и сгради, като висят по таваните и сводовете винаги с главата надолу. Така се чувствуват по-добре.
— Кажи си го направо — извръщат се наопаки като дяволите — изказа мнението си Хасо.
— А дяволите наопаки ли са извърнати? — усмихна се Ашот. — Как така?
— Н-не зная — смутолеви овчарчето. — Но тате казва, че петата им е отпред, а пръстите отзад…
Децата се засмяха в един глас.
— А какво още разказва баща ти за дяволите? — заинтересува се Ашот.
— Казва още, че когато хората пият вода на тъмно, дяволите ги потупват по тила.
— Аха, ти затова си криеш тила с ръка, когато пиеш вода! Ама че си хитър! А нас не предупреди, та и ние да се пазим!… И какво друго още? — взимаше го на подбив Гагик.
Хасо знаеше, че другарите го разпитват само за да се посмеят, но това не го спря.
— Казва още — нощно време дръж ножа отворен, за да не се приближават: стоманата побеждава злото…
— Всичко това са празни приказки, Хасо, не им вярвай — сериозно и твърдо заяви Ашот. — Никакви дяволи няма и не е имало. Нали знаеш: ние и нож не вадим, и всеки ден пием вода гологлави, а къде си видял поне един дявол? Защо не се показват?… Но да оставим това. Искате ли да ви разкажа още нещо? — И без да дочака отговор, продължи: — Прилепите живеят на колонии. Един руски зоолог — мисля, че името му беше Сатунин — преди шейсет години наблюдавал живота им у нас, в долината на Аракс. В една пещера този учен наброил няколко хиляди прилепа. В Грузия, в старата катедрала на град Мцхети, се оказали девет хиляди… Хората просто не знаели как да ги изгонят от храма. Пречели на богослужението.
Девет хиляди?… — смая се Гагик. — Ако сметнем, че всеки тежи по петдесет грама, получават се четиристотин и петдесет килограма! Ох, защо този храм е толкова далече от Барсовата клисура? Чудесно щяхме да си прекараме!…
Ашот разказа на другарите си как майката пази малкото си; повива го в ципите си и го кърми така, че никой не вижда.
— А прилепите имат страшен апетит. Същият този учен дал веднъж на прилеп, голям почти колкото майски бръмбар, четиридесет мухи и една пеперуда. Чак тогава прилепът се наял и заспал.
— Нека си ядат! — извика Гагик. — Ако не бяха лакоми, щяхме да дъвчем само ципи. А така и месце се случва тук-там…
Хасо, уморен от грижите и работата през деня, докато слушаше дългите разкази на Ашот, сладко задряма. И сладки сънища му се присъниха.
… Ето той е извел колхозното стадо на изумрудния планински склон и го е пуснал да пасе, а сам се е излегнал на тревицата и се е припекъл на слънце. А слънцето е такова едно светло и жарко!… Кучето Бойнах, другарят от детските му години, е легнало в краката му, върти опашка и нежно му лиже ръката… Но изведнъж някаква котка, голяма колкото теле, нахълтва сред стадото, сграбчва овца и я отвлича… Всичко става толкова бързо, че Бойнах не успява дори да се спусне след звяра, което всъщност едва би било и разумно. С животинския си инстинкт псето веднага разбира каква е тази страшна котка. Когато тревогата преминава и настъпва тишина, кучето пак ляга в краката на овчарчето и почва кротко да лиже ръката му.