Бойнах съвсем не изглежда натъжен, че е умрял. Очите му са такива едни добри, умни… „Бойнах джан, нали не си вече на този свят?… Или наистина си жив?“ — мисли насън овчарчето и от очите му текат сълзи от радост. Прегръща рунтавия си приятел, а той го гледа нежно и тъжно…
— Бойнах джан, братко мой! — вика Хасо и се събужда от собствения си глас. От очите му все още се леят сълзи и се стичат по хлътналите му бузи. — Бойнах — все още сънен, повтаря Хасо.
Другарите го гледат с умиление. Те чуват как Хасо вика кучето си насън и разбират мъката му…
Но ето че най-после Хасо дойде на себе си, разтърка очи. Никой дума не му каза.
Наближаваше полунощ. Огънят в огнището гаснеше и Шушик започна да клюма.
— Да спим! — каза Ашот. — Утре още от сутринта ще отидем да берем грозде.
Ала на другия ден те дълго не се решаваха да на пуснат жилището си от страх, че звярът може да се крие някъде наблизо. Този страх измъчваше най-много Хасо: суеверното овчарче беше убедено, че не току-така му се е присънил сънят.
До обяд децата седяха в пещерата, а после не се стърпяха и решиха да отидат за дърва.
Ударите на брадвата, шумът от падащите клони, войнствените викове и песни — всичко това им поддържаше духа: звярът няма да дойде при хора, които секат дърва!…
Сменяйки се един друг, те работеха с ръждивата тъпа брадва, цепеха дървата надлъж и ги мъкнеха в пещерата.
— Уф! Това брадва ли е? Дъвче като беззъб бик!. Няма вече да сека дърва! — възропта Гагик.
— Ех, тия хлапета! Мислят, че само със сила става! — отправи упрек Шушик. — А не можете ли да наточите брадвата? Нали ако е остра, три пъти по-бързо ще приготвите дървата?
— Тя е права… Саркис, иди да донесеш от ковачницата точиларското колело — усмихна се Гагик.
И наистина, с какво можеха да наточат брадвата?
— Почакайте, ей сега ще донеса истинско точило! — удари се по челото Ашот. — Как по-рано не сме се сетили? Е, как мислите, къде в Барсовата клисура има залежи от точиларски камък?
— Може ли да се наточи с дяволски нокът? Зная къде се намира.
— Не, Саркис, в природата само водата може да оглади такива кръгли или овални камъни, каквито ни са нужни. В течение на векове наред тя оглажда камъните. Да отидем да видим в коритото на потока.
И наистина децата намериха там няколко кръгли камъка и ги донесоха в пещерата.
— Това е работа само за недъгави, дайте на мене — протегна ръка Саркис.
Взе един гладък базалтов камък и започна да работи.
— Добре тогава, ти точи, а ние през това време ще отидем за грозде. Дърва ще сечем, когато брадвата стане остра.
— Не остра, а истински елмаз! — усмихна се Саркис. Другарите му се засмяха: я гледай — Саркис се опитва да разговаря в духа на Гагик!
Скоро в лозето запуши огън.
Децата откриха сред лозите следи от някакъв четирикрак крадец, свикнал да се вмъква тук. Той изравяше с лапи от снега сладките гроздове и ги изяждаше. Ашот застана нащрек. Вгледа се в следите и забеляза, че животното има много дълги нокти.
— Ами че това е същият онзи язовец, който изплаши Саркис! — извика той. — А как мислите, защо не спи? Язовецът също заспива зимен сън.
— Види се, не е толкова глупав, че да изпусне такова грозде — каза Гагик.
Без сам да съзнава, той прецени правилно поведението на язовеца. Ашот обясни, че някои животни заспиват през зимата поради това, че не могат да си намерят храна. А щом в лозето има още грозде, защо язовецът ще заспива?
Така или иначе, животното настрои децата против себе си. Дали защото посягаше на продоволствените им запаси, или за нещо друго, но те намразиха бедното животно.
— Трябва да намерим този негодник, да му одерем кожата, да я натъпчем с трева и да направим възглавница за Шушик — скърцаше със зъби Гагик.
Децата тръгнаха заедно по следите, оставени върху снега, и се спряха до купа камъни при сипея.
Тук, под скалата, язовецът беше изтръскал върху пясъка снега от лапите си и се беше скрил в камъните.
— С дим ли ще го изгоним? — попита Хасо.
— Не, по-добре само да запушим здраво дупката — нека стои в леговището си и спи — предложи Ашот и незабавно затисна входа с такъв камък, че и пет язовеца не биха го помръднали.
— Сега вече всичкото грозде е наше! — зарадва се Гагик. — Ще го оберем, ще го накачим в пещерата и цяла зима ще си ядем…