— Ограбил ни е човек! — изведнъж извика той, като показа следите, ясно очертани върху снега.
И действително оттук като че ли беше преминал бос човек.
— Приготви оръжието! — с желание да си даде кураж или да изплаши врага ни в клин, ни в ръкав извика Ашот.
Той направи няколко крачки, наведе се над следите, огледа ги внимателно и каза твърдо:
— Мечка…
Децата отстъпиха инстинктивно назад. Върнаха се при пещерата и застанаха до вратата, готови всяка минута да се скрият зад нея.
— Пияна е навярно, горката. Младото вино кипи в стомаха и и и замайва главата — шепнеше Гагик, а зъбите му един е един не се срещаха. — Ох, че е студено! — говореше разтреперан той.
Хасо разбираше защо е толкова студено на Гагик, но не му го казваше, жалеше го. „Ех — мислеше си той, — не всички хора са смели!…“
— Ще ида да се стопля — каза Гагик и влезе в пещерата.
— Какво има пак? — подскочи Шушик. — Нищо, дребна работа.
— Каква дребна работа?
— Нищо, мечка… Някаква страхлива мечка. Домъкнала се, излапала запасите ни и избягала.
— А какво ще правите сега?
— Ще я убием.
И Гагик, придавайки си войнствен вид. добави, като погледна разтрепераното от страх момиче:
— Няма да има време дори и да смели откраднатото!…
Той каза това така безгрижно, сякаш ставаше дума не за див звяр, а за новородено агънце.
— А как ще убиете мечката? — попита наивно Шушик.
— Как ли? Както винаги: с брадвата по кратуната и — това е то…
В пещерата влязоха Ашот и Хасо. Те притуриха в огъня няколко дълги цепеници и седнаха.
— Заради тебе останахме гладни! — вдигна глава Саркис. Той, изглежда, беше повече раздразнен, отколкото изплашен. — Защо не остави никого в пещерата?
— Не хленчи! — подвикна му Ашот.
Някакво глупаво честолюбие не му позволяваше да признае грешката си.
— Ти… ти… ти… — продължаваше да крещи Саркис, напълно загубил самообладание.
Децата се спогледаха изумени: „Какво му е станало?“
Ашот едва се сдържаше, ръцете му трепереха. Спречкването изглеждаше неизбежно, но той стисна зъби и замълча.
— Хасо, да излезем — повика той овчарчето.
— Постоплете се малко, защо бързате? — с престорено безгрижен тон каза Гагик.
— Не, трябва да тръгнем по следите, да видим къде е нашият неприятел. Да не е заспал някъде. Тогава — с брадвата по главата и… — Ашот не се доизказа. Сигурно се побоя от подигравките на Гагик.
Саркис скочи. Помътнелите му очи светнаха. Той искаше да каже още нещо, но махна с ръка и пак седна.
Тоя ден момчето изобщо беше някак особено раздразнително и гледаше всички с мътен, неспокоен поглед.
Каква беше причината? Страх ли, или нещо друго? По нареждане на Ашот Саркис и Шушик трябваше да останат в пещерата, да залостят вратата с тежки дървета за по-сигурно и да поддържат силен огън,
— А ние ще тръгнем — каза той. — Щом мечката е изпила толкова вино, сигурно е пияна.
С брадвата в едната ръка и с копие в другата, той тръгна напред по следите на мечока, а Хасо и Гагик — подир него.
След като беше излязла от „коридора“, мечката беше свила надясно и тръгнала нагоре из скалите. На едно място сред храстите тя се беше търкаляла, както се търкалят понякога на улицата пияни хора. А няколко крачки по-нататък беше лежала, но вече върху снега. Ашот показваше мълчаливо на другарите си следите и почукваше с пръст по челото си: „Рунтавата не е била съвсем в ред“ — искаше да каже той.
И у момчето назря безумна идея — да издебне звяра, както спи, и да го цапне с брадвата по главата!… Виж, това ще бъде добре! Тогава не ще ги плашат нито снегът, нито зимата — живей си спокойно до пролетта!
Тази мисъл така завладя Ашот, стори му се толкова лесно осъществима, че страхът, загнезден в сърцето му, се смени донякъде от дързост. И сега, щом се чуеше някакъв шум или нещо шавнеше в храстите, той в миг настръхваше възбудено — не от уплаха, а от породилото се в безразсъдното му въображение желание да унищожи врага…
Децата се изкачиха нагоре по склона. Но следите на мечката показваха, че тя е прехвърлила рида и е забягнала по хребетите, които затваряха клисурата от изток.
— Офейкала е! — реши Ашот. — Изплашила се е от гласовете ни!… Как ще стои тук мечка, щом чуе човешки глас?
Ашот действително беше убеден, че мечката си е отишла и се отказа от мисълта да я преследва, да я намери и убие заспала. Но когато се върнаха в пещерата, децата все пак решиха да вземат някакви мерки за самозащита. Най-напред намислиха да изкопаят дълбоки трапове в началото и в края на „коридора“, който водеше към Пещерата на отшелника, но почвата беше толкова камениста, че трябваше да се откажат от това намерение. Вместо трапове те издигнаха в коридора две високи барикади от камъни. Ала след като привършиха всичко, децата прецениха, че подобни прегради не могат да бъдат никакво препятствие за мечката. Но защо ще ги разрушават! И те решиха най-отгоре на всяка да поставят пазач.