— Нищо, всичко ще свърши добре — успокояваше Гагик.
Той беше по-бодър от другите, но мисълта, че можа да се окажат затворени в клисурата, тревожеше и него. Дали пък наистина ще трябва да прекарат тук цялата зима?…
Само Хасо, облегнат на скалата, седеше тихо и прегърнал през шията своя верен приятел Бойнах, спокойно гледаше бушуващата в клисурата фъртуна. Едва забележима усмивка играеше в ъгълчетата на устните му. „Е, сняг — голяма работа… Нищо особено! Защо загубихте ума и дума?…“ — сякаш искаше да каже той.
— Защо се отмести, хушке6 Шушик? Прегърни Бойнах, притисни се до него, той е толкова топъл — каза Хасо на момичето и по лицето му изведнъж пламна руменина, необикновена за такъв мраз.
Момчето се обърна и въздъхна.
— Е-ex, къде си, лято?… Лятото е майка и баща на овчаря… избъбри то, а след това изведнъж с мек и приятен глас запя стара тъжна кюрдска песен:
Хасо пееше стеснително, без да гледа Шушик, сякаш се мъчеше да скрие лицето си от нея.
— Ще може ли чичо Авдал да потърпи още един ден без захар и тютюн? — полусериозно, полушеговито попита Гагик.
— Ще може — отвърна Хасо.
— Е, щом е така — добре. Утре ние ще си бъдем у дома, защо да не изядем каквото е останало?
— Да, хайде да го изядем — съгласи се Ашот. Той извади от чантата сирене и лаваш и раздели всичко на шест равни части — шестата за Бойнах. Хасо беше трогнат от добрината на Ашот и го погледна с топъл, ласкав поглед. Природната стеснителност попречи на овчарчето да благодари с думи на Ашот.
Хасо загъна сиренето в лаваша така, че се получи дълга тръбичка, и почна да яде с апетит, а Бойнах, изгълтал мигновено своя дял, беше изплезил червен език и жадно поглеждаше дъвчещите деца — дали ще получи още малко?
Гладът беше поуталожен, но соленото сирене запали ужасна жажда. Децата загребаха в шепите си сняг и започнаха да го гълтат, като се предупреждаваха загрижено един друг, че опасно да се яде сняг, човек може да се разболее…
Дали защото вятърът в клисурата поутихна, или пък след яденето децата се постоплиха, но пак им се приспа. Клепачите им натежаха и се затваряха. То се знае, имаше значение и нощта, прекарана почти без сън.
Така в полудрямка минаха още два часа. Радостният вик на Ашот разсъни децата:
— Ставайте, бурята е утихнала!…
Всички скочиха, разтъркаха очи и първото нещо, което видяха, бяха купищата бял пухкав сняг.
Децата се раздвижиха, започнаха да дишат дълбоко, протегнаха се, оправиха изтръпналите си крака и ръце. Чу се покашляне, нечие пъшкане.
— О, бодежи ли има някой? Ама че време сте намерили!… Кой се разболя? Да си вдигне ръката! — разбъбра се Гагик.
Всички се чувствуваха като пребити. И наистина един имаше бодежи в гърба, друг беше хванал хрема, но — чудно нещо! — никой не се разболя сериозно. Дали защото бяха млади, или в такива случаи организмът мобилизира всичките си запаси срещу студа и неудобствата, кой знае…
Най-зле беше разглезеният и изнежен Саркис. Главата му, лежала не на пухена възглавница, а на твърд камък, сякаш се беше наляла с олово и го болеше. Щом си поемеше дъх, страната го пробождаше, а гърбът му беше станал „на дъска“, както казват айкецорци, когато настинат.
Ами че и на мене ми се е запушил носът като на простуден овен — каза Ашот.
Да, козелът навреме ти задигна шапката — обади се Гагик. — Ама нищо! Със студена глава човек по-ясно мисли. Я хайде да се измъкнем от тази меча дупка, да погледнем какво става по белия свят…
Но ненаправил и две крачки, Гагик затъна до кръста в снега. Момчето погледна клисурата, погледна планината и неволно замижа. Всичко, всичко наоколо беше покрито с бял саван. Мъртва тишина, ни най-малък признак на живот, сякаш заедно със скалите и клисурата снегът беше погребал под себе си и всичко живо.
Храстите бяха изчезнали напълно под снега, а дърветата — свели натежалите си бели клони чак до земята. От пътечката, по която децата бяха дошли, нямаше и следа.
Да, никой не можеше да нарече това пробуждане радостно. По-добре Ашот да не ги беше будил, да не им беше вдъхвал напразно надежда
ШЕСТА ГЛАВА
Бурята утихна, в природата настъпи спокойствие, но снегът, студен, дълбок, не беше и помръднал.
Трябваше да вървят. Но къде? Надолу, в клисурата, или към изхода и, към свободата?…
Към свободата, разбира се, колкото и труден да беше пътят към нея.
Изпод дълбокия сняг само тук-таме се виждаха камъните на долния край на Дяволската пътека и онези места, където тя се разширяваше и преминаваше в тераски.