— Сол, малко сол! — замоли се жално той.
Сол?… Ето каква била работата! Солта беше за тях мечта. За шепичка сол биха дали половината от живота си. Дори само думата „сол“ предизвикваше у децата такива силни рефлекси, че им течаха слюнки, а стомасите им конвулсивно се свиваха. Сол! И как не са знаели досега, че това е най-скъпото нещо на света, че то е животът!…
— Потърпи, Саркис, и сол ще намерим — опита се да успокои момчето Ашот, но и сам не вярваше на думите си.
— „Потърпи“! — избухна Саркис. — Омръзна ми да слушам християнските ти проповеди, до гуша ми дойде! Ти си виновен за всичко! — Той се понадигна и впи горящ поглед в Ашот. — Уби ни ти, уби ни!…
Саркис падна на постелята си и започна да се гърчи.
Ашот наведе тъжно глава. Наистина той беше причина за всичко. Но ще намери, длъжен е да намери начин да спаси другарите си.
— Да тръгваме — каза той бодро, сякаш изходът беше вече намерен. Но до вратата се спря, размисли и, изглежда, измени решението си.
Ашот говореше така спокойно и уверено, че вълнението, обхванало децата, се поуталожи.
— Оставяте ме сам, че да дойде мечката и да ме изяде, така ли?… Предатели! — извика Саркис, скочи, изтича до вратата на пещерата и се спря объркан.
— Шшт! — Ашот сложи пръст на устните си. — Мечката ще чуе…
Саркис млъкна и пак легна.
Децата слязоха в лозето. Тук накладоха огън, като гледаха да дими по-силно. После се заловиха да търсят грозде. Но снегът беше дълбок и задачата се оказа трудна, а резултатите — нищожни. Криво-ляво изровиха няколко грозда и ги изпратиха по Гагик в пещерата.
Гагик вървеше и целият трепереше. За да си дава кураж, той размахваше горящата главня, а другарите му помагаха с виковете си, като мислеха, че така ще изплашат зверовете, ако те все още се крият някъде из клисурата.
След като поскитаха доста по снега и измръзнаха, Ашот и Хасо също се прибраха в пещерата.
Гагик ги чакаше на прага. Момчето изглеждаше неспокойно.
— Какво се е случило? — попита Ашот.
Гагик намигна тайнствено и посочи с глава към Саркис. Той седеше на постелята си. лапаше лакомо гроздето и непрекъснато повтаряше: „Сол, сол!…“
Всички утихнаха, умислиха се, станаха раздразнителни. Шушик имаше главоболие.
Ашот си спомни, че всеки път, когато баща му тръгваше на лов, сипваше сол в манерката си за вода. „Солта поддържа силите на човека“ — казваше той.
И действително непоносимата немощ, обхванала децата, се дължеше и на недостига на сол. Запасите в организма се бяха изчерпали.
„От това човек може и да умре“ — помисли си Ашот, но каза високо:
— Нима не знаете, че във всяка храна, която ядем, има сол? И в прилеповото месо, и в шипките, и в корените.
Той се мъчеше да поддържа духа на децата, но чувствуваше, че новата, непредвидена опасност е много голяма и че не може да се преодолее нито със смелост, нито с търпение.
Да, те бяха понесли много несгоди, но липсата на сол беше, изглежда, най-непреодолимото зло. Организмът не можеше да се справи, това личеше особено ясно от случая със Саркис. И въпросът със солта при тежките условия на живот изпъкваше с цялата си острота пред децата.
Какво да се прави? Солта не е плод, че да я намерят по храстите. А и кое от децата можеше да каже къде в Барсовата клисура се намира сол, щом като в цяла Армения няма нито една солна кариера.
Сол!… Всичко друго, което досега беше вълнувало децата — барсът, мечката, храната, — всичко остана на заден план.
— Деца — възкликна Гагик, като се чукна по главата, — хрумна ми гениална мисъл. Задавали ли сте си въпроса откъде е вземал сол чичо отшелник?…
— Е?…
— От солните залежи.
— Къде са тези залежи?… — подскочи Саркис.
— Къде ли? Под скалите. Сами размислете: къде са се образували заобикалящите ни варовикови скали? В морето. Къде се образува сол? Също в морето. Виждали ли сте солните кариери, когато сте ходили на екскурзия в Нахичеван? Те всички се намират до варовикови хълмове. Когато е пресъхнало морето, то е оставило тук варовик и сол. Трябва да намерим тази сол. Ще я намерим и ще я ближем като овцете…
— Е, да предположим, че в клисурата има сол — каза Шушик. — А как ще я намерим?
— А как я е намерил отшелникът? Трябва да търсим! И после: какво според вас е пиел отшелникът?
— Топил е сняг и е пиел — каза Шушик.
— А през лятото…
— През лятото сигурно е намирал някъде вода. Да отидем и ние да я намерим. Тукашната вода непременно има много сол.
Всички станаха. Щом тук е живял човек, щом са идвали тука кози, значи, някъде, в някое кътче на клисурата, обезателно има вода!