— Още една светла мисъл — сложи пръст на челото си Гагик. — Ако в клисурата има вода, отшелникът трябва да е направил пътека до нея със светите си нозе.
— Браво, това наистина е светла мисъл! — зарадва се Ашот и тупна Гагик по гърба. — Не глава, а същински извор на мъдростта! Наистина: ако човекът е живял тук, да речем, десет години и всеки ден е ходил за вода, значи, е ходил поне три хиляди пъти. Още толкова пъти се е връщал назад. Не е ли ясно, че от прага на пещерата до водата той е напра…
Ашот не се доизказа. Желанието да намери сол пламна с такава сила в него, че заглуши всички други стремежи и чувства — глад, страх. Цялото му същество жадуваше да намери сол.
Ако не намерят сол, след някой ден и друг всички са застрашени от същото безумие, мислеше Ашот, като гледаше помътнелите очи на Саркис.
Той стана решително. Хасо и Гагик също станаха.
Когато минаха през Южната барикада — така нарекоха децата грамадата камъни, струпани в началото на коридора, — Ашот се спря и започна да разглежда внимателно пътеката, която водеше към лозето. Тук той забеляза, че от нея се отклонява тясна пътечка и отива надясно, някъде надолу.
— Гледай, Гагик! Това е пътечката за извора, за който ти говореше — каза той и като се закани с главнята на невидимата мечка, тръгна по едва забележимата пътека. Другарите вдигнаха ужасен шум и го последваха.
Пътечката минаваше между камъни и храсти, спускаше се надолу, завиваше надясно и се насочваше към една от скалите, които затваряха Барсовата клисура от запад. Тази ръждива скала беше издадена като коляно, което през цялото време скриваше от нашите деца онова тайно кътче от клисурата, където някога отшелникът е ходел всеки ден. Те завиха много предпазливо край издатината на скалата, тъй като вляво на пътеката беше онази пропаст, където се спускаше потокът, преди да излезе от клисурата. И изведнъж пред тях се откри непознато дере. На дъното му като сребърна лентичка блесна вода.
— Извор, извор! — възкликна възторжено Гагик и хукна напред.
След него радостно се спуснаха Ашот и Хасо.
Този извор обаче беше много необикновен. Той изтичаше от пещера и веднага пак влизаше в пукнатина на скала. Водата се вливаше в своеобразна крива „вана“, чиито краища бяха покрити с жълтеникави висулки.
— Сол! — извика Ашот.
Смята се, че солта не мирише, но колкото и да е чудно, още преди да дойдат до извора, децата почувствуваха замайващата й миризма. Така я долавят и козите, които постоянно имат нужда от сол.
Тримата приятели заобиколиха извора от трите страни, коленичиха и започнаха трескаво да лижат покритите му със сол брегове. Те гребяха с шепи вода от извора и колкото повече пиеха, толкова повече се настървяваха на солта.
— Стига! — откъсна се най-после от извора Ашот. Хасо се изправи неохотно, продължавайки да облизва солените си устни.
— Гагик, ти забравяш нашата уговорка — каза Ашот, като го виждаше, че все още продължава да пие.
Ашот се страхуваше да не би такова количество сол да погуби другарите му, цял месец лишени от нея.
Децата се отдалечиха и седнаха на камъните, нарочно с гръб към извора. Но и така те чувствуваха примамливата му сила. С всеки нерв и с всяка клетка на организма си те усещаха оздравяващото действие на това чудодейно вещество — солта.
Децата седяха дълго така и постепенно започна да ги обхваща чувство на удовлетвореност. Така е и с хора, дълго страдали от жажда. Пият, пият, а все не могат да се напият! Но след като мине известно време, водата вече не ги влече…
— А сега трябва да помислим за Шушик и Саркис — каза Ашот.
— Аз ще им занеса — предложи Хасо.
Гагик също зина да се обади, но си спомни за мечката и нищо не каза. В него пак започна вътрешна борба. Като се упрекваше в себе си в безволие, той скочи решително, отчупи голяма солена висулка и… закрачи с нея към пещерата.
Ашот и Хасо се спогледаха.
— Ти взе много, остави половината! — викна Ашот.
Гагик се подчини мълчаливо. Той беше чувал, че хора, които дълго време са гладували, не бива изведнъж да ядат много. Сигурно същото се отнася и за солта. Но дали няма да дойде мечката в пещерата?…
Момчето неволно се озърна. Другарите не се виждат. Ужас! Всъщност по-добре, че ги няма, та да не го видят как се страхува. Но нима се страхува? Не! Да не би да е Саркис, синът на Баруйр…
Така, като си даваше сам кураж, Гагик вървеше предпазливо напред, промъкваше се почти пълзешком между храстите.
Но изведнъж нещо изшумоля и той се спря. Сърцето му заби лудо.
Той направи още няколко крачки напред и пак чу шума. Кръвта биеше в слепите му очи, студена пот се появи по челото му, краката му се подкосяваха. Възмутен от собствената си страхливост, Гагик си наложила продължи пътя и малко по малко стигна до стълбата. Тук той се обърна, закани се някому с юмрук и с твърдата крачка на уверен в силите си мъж се качи горе.