ШЕСТА ГЛАВА
Ако се съдеше по следите, овцете са се спирали от време на време, късали сухи листа от храстите, ровили снега с копитцата си. По бодлите на шубраците те бяха оставили фъндъци вълна.
Овцете обикновено не могат да се качват високо: височините са стихията на козите. Но сега следите на овцете водеха нагоре и изкачването ставаше трудно. Тези животни без съмнение бяха подивели и усвоили вече навиците на своите братя, родени в планината, тяхната предпазливост.
Колкото по-високо се катереха децата, толкова по-широк хоризонт се откриваше пред тях. Запъхтени, изпотени, те се изкачиха догоре и излязоха от дефилето малко по-долу от средата на планинските склонове отдясно.
Тук следите на овцете изчезваха, защото почвата беше камениста.
Ашот се озадачи.
— Да се върнем — предложи той. Хасо се усмихна снизходително.
— Накъде да вървим? Няма пътека — убеждаваше го Ашот.
— Има — продължаваше да се усмихва Хасо. — Само че не се вижда. Очите ти не са навикнали… Върви след мене.
За овчарчето беше ясно, че не е възможно да няма пътека, щом овцете са ходели всеки ден на извора и са се връщали в „кошарата“ си. И момчето вървеше уверено напред, но не вече по следите на копитата, а по тора, който срещаха тук-там. Но — чудно! — торът не водеше към чернеещите се наблизо входове на пещери, a по-нагоре — към гребена.
Колкото и трудно да им беше, сега вече момчетата не можеха да се откажат от хрумването си и скоро стигнаха до един от най-високите планински гребени. Оттук се откриваха безбройните разклонения на Малък Кавказ, които се спускаха към Аракс. Виждаше се също турската част от Араратската долина, покрита със сняг, и над нея блесналите върхове на Арарат.
Каква свобода, какъв простор наоколо! А те?
Сърцето на Ашот се сви, сълзи премрежиха очите му. Кога, кога най-после и те ще излязат на широкия свят! И дали въобще ще излязат?…
— Хайде да вървим, да вървим — препираше Хасо. — Вятърът се усилва.
— Че ще вървим, ще вървим, ама в тези скали няма път, иначе баща ми щеше да го знае… — сякаш размишляваше на глас Ашот.
— Има път! Тази пътека извежда от клисурата, погледни! — каза Хасо, развълнуван от предположението си.
Като се придържаше за издатините на скалите, той продължаваше да върви по тясната пътека, която опасваше склона и представляваше всъщност само една дълбока планинска пукнатина. Този път по всяка вероятност съвсем не беше труден за животните. Те се бяха отърквали о скалите и оставили фъндъци вълна. А за децата беше много трудно. Но какво значение имат трудностите, ако пътеката ги изведе от клисурата!…
Най-после те дойдоха до седловината. Барсовата клисура остана зад тях.
Момчетата се спряха прехласнати. От вълнение занемяха и само с жаден поглед обгръщаха този нов за тях мир. Дали наистина не бяха намерили пътя, който ще ги изведа на „белия свят“?…
Но скоро трябваше жестоко да се разочароват. Пътеката съвсем не ги беше довела до изхода от Барсовата клисура, а до друга, малка клисура, затворена отвсякъде. Отгоре тя се виждаше цяла и нямаше смисъл да се търси изход от нея.
Отзад и отстрани тази клисура беше заобиколена от ръждиви скали, а отпред завършваше с пропаст, също като Барсовата клисура. Скалите, отвесни, дори надвиснали, изглеждаха съвсем непроходими. Никаква пътека! Не, оттук беше невъзможно да се излезе…
Децата се оклюмаха. Не остана и следа от обхваналото ги преди малко въодушевление. Седнали на камъните, те се чувствуваха може би като оня пътник в пустинята, който, измъчен от жажда, бърза към оазиса и вижда, че е било мираж…
Ала имаше и нещо утешително в съдбата на децата. В долчинката живееха три овце! А момчетата не бяха забравили още дните, когато шестима заедно с Бойнах „се угощаваха“ само с една червенушка — птичка, малко по-голяма от врабче…
Ако намереха овцете, можеха да смятат, че са наполовина спасени.
И вярата, почти напуснала децата, отново се върна при тях. Обнадеждени, те влязоха в клисурата.
Но каква клисура беше то? Такива се срещат често по разклоненията на Малък Кавказ, само че високи каменни стени ги скриват от погледа.
Клисурата беше доста по-малка от Барсовата, но по-красива. Поляните бяха обрасли с висока трева и редки шубраци, а от трите им страни надвисваха каменни стени. Тук-там се чернееха дупки — входове на пещери. Какво прекрасно пасище! Какви чудни скривалища!… Хубаво убежище си бяха избрали овцете. Не са толкова глупави, колкото ги смятат хората…