Но как е станало тъй, че барсът е живял няколко седмици близо до овцете и нищо не им е сторил?…
Кой знае! В природата съществуват и такива случаи като изключения.
В Средна Азия например ловци намерили юрдечка, която живеела с цялото си потомство в лисича дупка заедно със стопанката… Странно съжителство! Тук обаче случаят беше друг. Гладният барс сигурно не ги беше просто срещал, тъй като Овчарникът беше отделен от Барсовата клисура с планинската стена. А по всичко личеше, че звярът не беше ходил оттатък стената.
Наистина овцете преминаваха всеки ден през стената и отиваха на водопой в Барсовата клисура, но клисурата, по която се качваха, беше отделена от Барсовата с дълъг рид. Пътят им минаваше ниско в дола и барсът можеше и съвсем да не ги забележи…
Освен това хищните зверове, по-специално барсът, денем обикновено спят в убежищата си. На лов излизат само нощем. А овцете — обратно. По стар навик, придобит при съвместния им живот с човека, те се прибираха вечер в „кошарата“ си и спяха там, докато съмне. Призори, когато барсът се скриваше в леговището си, овцете излизаха на паша. И това им беше помогнало, разбира се, да избягват неприятната среща.
И още нещо. Колкото и чудно да изглежда, барсът можеше да срещне овцете и да ги отмине, без да ги докосне. Да, да! Лесно е да издебне подивелите овце из засада, когато пасат или пият вода, но съвсем друго — когато трябва да ги преследва… Той не можеше дори Чернушка да достигне, а камо ли агнетата, от рождение усвоили навиците на планинските овни.
Защо? Знаем, че барсът прави скокове, дълги пет-шест метра. Да, той отлично скача, но лошо бяга. Зверовете от котешката порода — лъвът, тигърът, барсът, рисът, пък и самата котка — са слаби бегачи. Не напразно народът казва: „Не е дълго котешкото бягане — от къщи до плевнята“.
…За лъва се казва, че е великодушен. Хвърля се върху набелязаната жертва и ако не успее да я хване, не я преследва повече — „подарява й живота“. Но какво великодушие е това! Само да му падне животно, веднага го разкъсва и изяжда. Но ако трябва да прави един-два скока напразно, той и сродните му — тигърът и барсът — направо се уморяват и „разочароват“. Лягат на земята, гледат жадно след изплъзващата им се жертва и удрят злобно с опашка…
Открай време барсът напада из засада, а не гони плячката си. Нали няма здрави „обувки“ като Чернушка, бос е, лапите му отдолу са меки, незащитени. Как ще бяга по острите камъни на склоновете на клисурата?
Това също е причина, задето овцете са останали невредими, независимо от страшното съседство.
СЕДМА ГЛАВА
Вчерашният ден поднесе големи неприятности на децата, затова пък днешният им направи такива подаръци, че всички огорчения, причинени от крадливата мечка, скоро бяха почти забравени.
Най-голямата им грижа засега беше улавянето на подивелите овце.
— Ама че късмет — шишкебапът на крака ни дойде! — потриваше весело ръце Гагик и с нетърпение очакваше онзи щастлив час, когато „подведомственият му склад“ отново ще се напълни с продукти.
— А къде изтича Хасо? Къде занесе огъня? Защо отиде сам? — вълнуваше се Шушик.
Ашот се усмихна лукаво:
— Хасо занесе огъня в кошарата при нашите овце. Сега той ще е овчар в нашата ферма.
— Никаква ферма-мерма не признавам! Хващаме и колим… — запротестира Гагик.
Всички очакваха с нетърпение връщането на овчарчето — само той можеше да измисли как да уловят овцете.
Хасо най-после се върна. Лицето му сияеше, черните му очи светеха.
— Дори и да има зверове в клисурата, при Чернушка няма да отидат. Я вижте — доволен посочи той върха на скалата.
Там се виеше дим от запаления огън.
— Овцете ти сигурно вече са се успокоили, дали да се опитаме да ги хванем, а? — попита Ашот.
Хасо се усмихна.
— Не — каза той, — така не става. Трябва най-напред да свикнат да ни вярват, да не се страхуват от човека. А за това е нужно време.
Вдъхновението на Ашот и Гагик изведнъж се изпари,
— А пък аз мислех довечера да варя пача от крачката и рогцата! — призна си Гагик. — Ех, Хасо, на гладен човек четат ли се проповеди за търпение?…
Но няма как! Щом се налага — ще потърпят, стига само да има надежда да хванат овцете.
— Хайде дотогава да се опитаме да убием коза — предложи Ашот. — По време на сватбите козите стават непредпазливи.
— Но пак няма да ни се оставят — осмели се да възрази Хасо. Той неведнъж беше присъствувал на такива сватби. — Ако намерим кози — додаде той, — то ще е само в дълбоките пещери, където те денем се крият.