— Да! Ако ги сварим в пещерите, наши са — заяви самоуверено Ашот и стана.
Тримата излязоха от пещерата, а след тях — Шушик и Саркис. Те казаха, че искат да потърсят плодове.
— Ашот, гледай само, като хвърляш копието, да не попадне в очите: ще ослепее — каза сериозно Гагик.
— Кой? — вдигна вежди Ашот.
— Ами че козата!… И защо се катериш нагоре? Не знаеш ли, че е по-лесно да се слиза?
Да, да се слиза, е по-лесно, Ашот знаеше това, но той знаеше също така, че кози могат да се намерят само в проломите на скалите и в пещерите по високите склонове.
— Ашот, страх ме е: ами ако мечката е легнала там, зад камъните? — прошепна Шушик.
Дали защото тя им напомни за мечката, или те сами се сетиха, че вървят по пресните и следи, но станаха изведнъж сериозни, а Ашот предупреди да бъдат предпазливи.
Те се покачиха върху скалата над Пещерата на отшелника, легнаха на земята и допълзяха безшумно до едно място, отдето се виждаха добре както долната част на Барсовата клисура с лозето, така и източното било на хребета, където минаваше Дяволската пътека.
Трябваше най-напред хубаво да огледат от върха околността и тогава чак да продължат. Току-виж, изскочил някой звяр! Но съвсем неочаквано оттук те видяха не звяр, а онези животни, за които бяха предназначени копията. От отсрещния рид се чуваха ясни, остри звуци. Там се сражаваха козли, като се удряха с рогата, а встрани от тях пасяха кози.
Хасо, който имаше много силно зрение, дръпна разтревожен Ашот за палтото:
— Твоята шапка!
Козлите ту се отдалечаваха, ту връхлитаха бясно един на друг. И на рогата на единия наистина се мяташе шапката на Ашот.
Усмихнат, Ашот поклати глава. За кого е шита шапката, а кой я носи!
Децата следяха със затаен дъх боя на козлите и всеки изгаряше от желание единият от противниците да падне победен с разбита глава. Но природата е надарила тези животни с такива железни глави, че те геройски устояват на жестоките сражения, които се повтарят всяка есен. Колкото и силни да бяха ударите, нито единият от съперниците не пострада в боя.
Право казваше ловецът Арам, че Барсовата клисура е най-безопасното място за козлите. Необезпокоявани от никого в недостъпните за хората дебри, пещери и усои, козите раждат и отглеждат прекрасните си козлета.
Но дори и в тези недостъпни места се води безмълвна, страшна борба за живот. И по-силният прониква тук, за да унищожи и изяде по-слабия.
Ето и сега, докато в разгара на борбата козлите си удряха главите, опасността се промъкна неусетно в Барсовата клисура и надвисна над тях. На един от високите планински корнизи лъсна на слънцето пъстрият гръб на гигантската котка, блеснаха белите зъби. Изхвърлил напред тежките си лапи с остри нокти, барсът като камък се стовари върху козлите, самозабравили се в борбата.
Козите се спуснаха ужасени към изхода на клисурата, а след тях козелът с шапката на рогата. Другият, повален от барса, остана на място.
Шушик не издържа зрелището, изписка и отстъпи назад. Саркис позеленя. Той щеше да крещи, но Ашот тутакси му запуши устата с ръка, дръпна го назад и го отведе на другия склон на хълма.
— Стой тук и нито звук! — изсъска сърдито той, понеже от опит знаеше, че заплахата обуздава мигновено слабите и страхливи хора.
Ашот се върна разпъхтян, отведе и Шушик настрана и се присъедини към другарите си.
Тримата, притиснати до земята, следяха разиграващата се драма.
След като повали козела, барсът заби в гърлото на животното острите си зъби и като ръмжеше и удряше неспокойно по земята дългата си опашка, започна да разкъсва жертвата си.
Скрили глави зад храста, децата наблюдаваха отвратителната трапеза на хищника с тайната надежда, че след като се насити, той ще остави и за тях от плячката си.
Предпазните мерки на децата бяха напразни. Барсът отдавна ги бе забелязал. Без да ги гледа, той чувствуваше тяхното присъствие, усещаше миризмата им, долавяше шепота. Обаче барсът принадлежи към онези редки зверове, които нехаят пред съперника си и дори в присъствието на човека са способни да вършат своите престъпления. Хищникът поглеждаше от време на време към храста, зад който бяха скрити децата, и продължаваше спокойно да се наслаждава на жертвата си. А Гагик не можеше да откъсне поглед от челюстите на барса и в мечтите си вече печеше шишчета от чер дроб. Но сметките му бяха криви. Барсът, вълкът и много други хищници изяждат най-напред черния дроб и сърцето на жертвата си.
Но ето че звярът най-после се наяде, стана лениво и като облизваше мустаците си, тръгна към скалите, сигурно към някоя пещера, където щеше да поспи спокойно след богатото угощение.