Обезумели от страх, децата замряха зад храстите и никой не смееше да шавне.
Денят пак беше топъл. Снегът се топеше бързо и оголваше южните склонове. Децата лежаха на топлата земя и отмалели от горещите слънчеви лъчи, можеха и да си подремнат дори, ако не беше възбудата от току-що преживения ужас.
Но не беше само ужасът. Не по-малко ги вълнуваше може би и плячката на барса съвсем близо до тях. Какво щастие! Тръгнаха за кози без всякаква надежда да намерят, а ето изведнъж пред тях огромен козел! И то само на двеста крачки от жилището им.
Иди, та убеждавай сега суеверния Хасо, че не съществува съдба, че всички явления са обясними и свързани помежду си. Овчарчето ще каже като баща си овчаря, че има дни неблагополучни и дни щастливи…
Децата дълго лежаха зад храстите, без дума да продумат. Всяко мислеше за едно и също и всяко изживяваше страха, причинен от появяването на звяра и извършеното от него злодеяние.
Най-после Гагик прошепна на ухото на Хасо:
— Я вдигни глава и погледни, там ли е козелът, или барсът го е отвлякъл? Погледни, не бой се! Аз съм с тебе…
Хасо се понадигна и погледна:
— Да, там е… Ой, Ашот, долетя орел и иска да го кълве. Къш,къш!…
Хасо хвърли камък и орелът неохотно и бавно кацна на върха на скалата.
— Да отидем да вземем каквото е останало от козела, а? — доби кураж Гагик.
Мъртвият козел беше толкова близо, че не даваше покой на децата. Но Ашот се страхуваше да не би да се върне барсът и се колебаеше.
— А барсът не е ли като вълка?… — попита Хасо. — Щом се наяде, вълкът ляга да спи.
Ашот мълчеше. Той и без това се смяташе причина за много нещастия и се страхуваше да не би по негова вина да се случи пак нещо.
Малко по малко всички добиха кураж и заговориха по-високо.
— Както искаш, Ашот, но още сега трябва да вземем козела — заяви Гагик. — Идете да го донесете, докато орлите не са го разграбили, а другото оставете на мене.
Шушик не се беше още съвзела от страха, но като чу думите на Гагик, прихна да се смее: тя знаеше какво значи на неговия език „другото“!
Но децата едва ли щяха да се решат да се приближат до козела, ако Хасо не си спомни неотдавнашните думи на Шушик. „Колко ми се е прияло месо — каза по детски тя, — а вие ме храните с тези отвратителни прилепи…“
Без дума да каже, Хасо стана. Взе копието си и Ашот. Двете момчета бяха сериозни и мълчаливи както винаги в момент на голяма опасност…
А Гагик, от желание да прогони страха си, напротив, чувствуваше нужда да говори.
Ашот забеляза страха на Гагик и реши деликатно да го спаси от неудобното положение. Той знаеше, че колкото да се страхува, Гагик от честолюбие не би останал назад от другарите си. А нужно ли е това?
— Ти, Гагик, иди в пещерата — каза той. — Засилете огъня, пригответе съдове и шишове. А когато дойдем ние, ще готвим обяда. Е, какво се втрещи?
— А как така без мене? — протестира Гагик. — Ами ако се върне барсът?
— Ще се оправим някак — усмихна се Ашот.
И Гагик по-охотно от всеки друг път се подчини на волята на Ашот.
С горящи главни в ръце Ашот и Хасо се качиха на една скала, отдето се виждаха огромните рога на разкъсания от барса козел. Звярът беше изял черния дроб, сърцето и бутовете на жертвата си, а другото бе оставил за вечеря.
Хасо посегна да улови рогата и да повлече животното, но Ашот го спря.
— Не така! Барсът ще дойде по следите ни — прошепна той.
Ашот взе брадвата, отсече огризаните от хищника части, а другото — главата, гърдите и плешките — нарами на гръб. После направи знак на Хасо да заличи следите с огън и дим.
Те вървяха премалели от страх и се оглеждаха назад: дали барсът не ги е забелязал? Но и двамата бяха щастливи — носеха половината козел!… Ашот дори се беше превил под тежестта на товара си. Хасо заличаваше старателно следите. Главнята пламтеше силно в ръката му. Оказа се, че подобна предвидливост съвсем не беше излишна. Опасността дойде, макар и не оттам, откъдето я очакваха.
Ашот и Хасо не бяха стигнали още до пещерата, когато нейде отгоре чуха страшен рев и някакъв кафяв звяр се търколи надолу по стръмнината, като чупеше храсти, събаряше камъни и сняг.
— Хасо, вдигни главнята! Размахвай я! — завика Ашот и хвърли товара си.
Но в този момент мечката довтаса до момчетата. Повлече Ашот за палтото, събори го в снега и без да обръща внимание нито на него, нито на месото, продължи със силен рев да се търкаля по склона. От време на време се изправяше на задните си крака, премяташе се презглава, подскачаше, извиваше се на кравай, мушкаше главата си между задните лапи, свиваше се на кълбо и пак се търкаляше надолу. Тя беше пияна и добра, както понякога е добър и пияният човек…