Мечката избяга с рев навън, приклекна наблизо в храстите и заоблизва изгорената си лапа. Тя ръмжеше недоволно, възмутена, изглежда, че гостоприемната пещера днес я посрещна така недружелюбно.
Ашот, Хасо и Гагик, въоръжени с горящи главни, стояха на входа и я гледаха. Сега вече не им се виждаше толкова страшна като вчера, когато се изтърколи пияна някъде отгоре. А Гагик, добил неочаквано кураж, запрати димящата главня към неканената гостенка.
— На, яж! — извика той. — Шишчета ли ти се приядоха?
Главнята падна в снега, засъска и изпусна кълбо дим току под носа на мечока. Той подскочи и си плю на петите.
— Я какъв страхливец бил! И от такъв страхопъзльо ли ви беше страх? — обърна се Гагик към Ашот.
Той така се зарадва на откритието си, че го обхвана неудържимо желание да се шегува, да се смее. Това беше преломен момент в живота на Гагик — момент, когато детската боязливост започва да отстъпва пред смелостта, която се заражда в гърдите на възмъжаващия юноша. И той чувствуваше това с радост.
— Я погледнете, ей сега ще му подпаля кожуха! все повече се перчеше момчето и като грабна пламтящия смолист елов клон, спусна се след мечката. — И сам ще мога да се оправя!… Защо идвате и вие? — извика той, макар че другарите му нямаха намерение никъде да отиват.
Но те разбраха „храбреца“ (човек не става смел изведнъж) и се присъединиха към него.
А през това време пияната мечка, чупейки храстите, бягаше обезумяла. Толкова се беше объркала, че когато прескачате каменната ограда, в бързината си се спъна и полетя презглава надолу.
Шушик, права до вратата на пещерата, се превиваше от смях; смееха се и момчетата. Те отправиха няколко не особено любезни забележки — и закани по адрес на мечката и се върнаха в пещерата. Плашилото лежеше съборено до „барикадата“. Кой знае дали мечката го беше захвърлила, разбрала измамата, или го беше взела за човек и съборила на земята…
— Ами то вече не ни трябва, да го занесем в пещерата.
— Не, Ашот, да ги сложим, където си беше — възрази Гагик. Според мене барсът е по-глупав от мечока и няма да разбере, че това е плашило.
Той се качи на „барикадата“ и пак постави плашилото.
Когато се събраха отново в пещерата, всички гледаха Гагик с такова любопитство, сякаш за пръв път го виждаха. Слабичкото му лице беше поруменяло и очите му горяха като въглени.
— Лавровият венец готов ли е, мила? — обърна се той към Шушик.
— Готов е, ей сега ще го донеса…
И тя донесе от дъното на пещерата вечно зелено елово клонче, сви го на венче и го сложи тържествено на главата на Гагик. На гърдите му, смеейки се, забоде сухо златисто листо.
— Ето ти медал „Победител на мечки“… • Хайде, не е време за шеги! — каза Ашот. — Трябва да накладем огньове до входа на пещерата и по-долу, до стълбата, защото иначе няма да се отървем от мечката. Тя подушва миризмата на месото.
Децата се заловиха трескаво за работа. Запалиха огньове дори на „барикадите“. Като гледаше огньовете, въображението на Ашот отново заработи. „Истинска крепост — мислеше той. — От кулите и се издигат към небето огнени езици и зорки стражи бдят по стените и…“
Богатата фантазия пренасяше момчето в други светове.
Мечката гледаше стълбовете дим и мигаше непрекъснато с малките си очи.
— Погледнете я само: клюма също като нашата Шушик! — засмя се Гагик.
И наистина, главата на мечока едва се държеше на раменете му.
В това време някъде и планината се чу изстрел и ехото го разнесе по Барсовата клисура. Ашот започна да диша тежко, побледня. Дали не е баща му?… На лов ли е излязъл, или пък тях търси?
Минаха няколко минути в напрегнато мълчание, но гърмът не се повтори. Тогава децата се развикаха всички в хор:
— Ние сме тука, тука!…
Ехото подхвана пиковете им, умножи ги и ги разнесе между скалите.
Затаили дъх, децата напрягаха слух. Отговор нямаше.
Слънцето залезе зад Голям Арарат и запали огньове зад него. Отблясъците им заиграха в облаците, струпани на хоризонта. Стана студено, но децата продължаваха да стоят на южната „барикада“ и да хвърлят съчки в огъня. Толкова им се искаше да вярват, че неизвестният ловец ще види дългите езици на пламъка и ще се опита да слезе в клисурата…
Нощта мина неспокойно. Впечатленията от деня бяха толкова много и толкова силни, че обитателите па пещерата не можаха да заспят дълбоко. От време па време Саркис се провикваше насън и събуден от собствения си вик, скачаше изплашен. Шушик щом само затвореше очи, все блуждаещи огньове виждаше, а Ашот и насън продължаваше да вика: „Кой си ти, кой си? Ние сме тука, тука!…“