Само Хасо, подложил ръце под главата си, сладко спеше.
През нощта Ашот два-три пъти поглежда навън. Беше тъмно. Огньовете бяха угаснали. Наоколо цареше чудно спокойствие. Ни звук, ни шум. „Къде ли са сега нашите врагове — зверовете, и какво ли ни готвят?“ — мислеше си той и с нетърпение чакаше да съмне. Ах, колко е дълга декемврийската нощ!
Сутринта, добре нахранени, децата седяха около огъня. Всички бяха замислени. Снощи пияната мечка много ги развесели, но не винаги ще е в такова състояние — ще изтрезнее! И ако скоро пак огладнее. Пък и барсът… Откъде могат да бъдат сигурни, че ще се хване в капана!
— Ашот капанът ти е защипал барса за опашката — чуваш ли, вика за помощ — каза Гагик и намигна на Шушик.
— Я остави шегите! Добре, ей сега ще отидем да видим. Помогни ми по-добре да наточа брадвата.
— Ще ти помогна, ако смяташ с нея да отсечеш главата на барса…
Но Гагик не бе се доизказал още и от клисурата долетя страшен рев. На децата се стори, че пещерата потрепера.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Ненаситният барс се беше запътил да закуси по-рано, отколкото трябва, преди още изяденото огромно количество месо да се беше смляло напълно в стомаха му.
Когато излезе от временното си леговище, изгряващото слънце вече беше позлатило снежните върхове на Арарат.
Едрият и тежък барс пристъпваше леко и безшумно. Първите слънчеви лъчи играеха по гладката му, блестяща оранжева кожа, гъсто посипана с лъскави черни петна. Петната придаваха особена красота на звяра и същевременно го правеха незабележим на фона на също така пъстрите планински склонове. Грациозното гъвкаво тяло се движеше толкова леко и бързо, сякаш някакъв приказен огнен дракон се плъзгаше между камъните.
Проточил огромната си опашка, мъркайки кротко, барсът излезе на скалата и погледна надолу, натам, където беше закусвал вчера сутринта. Там ли са още остатъците от лова му?…
Но освен костите нищо друго нямаше от козела. Като видя това, хищникът се разяри, удари гневно опашка о земята и изрева силно и яростно: „Уахх, уахх, уахх!…“
Той се приближи лениво и неохотно до огризките от месо и кокали, прикрити със сняг. Но щом протегна лапа, изпод снега изскочи някакво железце. То издрънча силно и така се впи с острите си зъбци в крака на барса, така го припиши, че звярът започна да вие от болка. В желанието си да се освободи той дръпна лапата си, но болката още повече се усили, клещите се стягаха.
Барсът се разлюти. С все сила удари железцето о камъка и го счупи. Свободен вече, той погледна с кървясали очи наоколо, сякаш търсеше врага си.
А долу кротко спеше все още пияната и поради това съвсем безгрижна мечка.
Ето го!…
Барсът се притисна до скалата, сви се па топка и заприлича на стоманена пружина, готова да се изопне.
Горкият мечок!… Замаян още, той чу зловещия рев, погледна врага си с мътни очи и ако имаше ръце, сигурно щеше да махне — я си върви по пътя!… После се обърна лекомислено и пак задряма, но изведнъж почувствува, че нещо тежко се стовари на гърба му, а в шията и хълбока му се забиха остри нокти…
От изненада и болка мечката изрева и този именно рев изплаши децата и ги накара да изтичат обезумели от пещерата.
Сега пред очите им се разиграваше ужасната схватка между двата диви звяра, единият от които притежаваше голяма сила, а другият — голяма ловкост.
Мечката се въртеше бясно па едно място и се мъчеше да отхвърли от гърба си и да разкъса „ездача“. Ала напразно. Барсът притежаваше вековния опит на дедите си, тяхната мъст, злоба, кръвожадност… Той се вкопчи със зъби и предни лапи във врата на противника, а с ноктите на задните си лапи, остри като ножове, разкъсваше хълбока му.
Ревейки от болка, мечката с барса на гръб се спусна към долния край на скалите, заобикалящи клисурата, но изведнъж се спря: скалите завършваха с пропаст.
Тя се обърна назад, търколи се в снега, който покриваше лозето, и затисна най-после барса под себе си.
Тогава злобният враг измени тактиката си и прибягна до по-страшни средства. Сграбчи мечката отдолу и заби зъбите си в муцуната и, а ноктите — в шията, и пак пусна в действие острите „ножове“ на задните си лапи. За миг разпори с тях търбуха па мечката, разкъса кожата и на парчета.
Мечката запристъпя бавно към изхода от клисурата, но само след няколко крачки се олюля и падна.
Барсът не я последва. Явно пострадал също в борбата, той закуца към подножието на скалите отдясно на клисурата, намери в ямичка събрана вода и започна жадно да лочи. После облиза раните си и влачейки задните си крака, допълзя и се скри между камъните.