Децата нямаха смелост да тръгнат след звяра. Потресени от кървавата схватка, те не отидоха да видят и мечката, а няколко минути наблюдаваха отдалече чернеещия се върху снега труп. Сърцата им биеха неспокойно. Това, което се случи, беше толкова неочаквано и ужасно, че всички просто се вцепениха.
Същевременно обаче това беше и радостно за тях. До вчера сутринта те тършуваха по храстите, петимни за шепичка плодове, за да залъжат глада си, а днес пред тях лежеше проснато животно, едва ли не колкото крава… Това се казва щастие! Не по-малко важно беше и това, че единият им ужасен враг вече не съществуваше. А другият в най-жалък вид изчезна в леговището си. Кой го знае дали ще излезе скоро! И на барса не ще да е било много приятно в лапите на мечката.
Децата бяха безкрайно радостни и мислено благодаряха на отшелника за подаръка. Ако и да не изпълни прякото си предназначение, все пак той доведе барса до състояние на безразсъдна ярост. Със „здрав разум“ барсът никога не би нападнал мечката, а би се постарал да избягва среща с нея.
Общо взето, капанът направи голяма услуга на децата и пред тях стоеше привлекателната и богата възможност да се сдобият с тлъстото, едро тяло на падналата в боя мечка.
Без дума да продумат, като се разбираха само със знаци, момчетата взеха брадвата, копията и главни и като същински заговорници се отправиха предпазливо към убитото животно. С брадвата и ножа Ашот и Хасо отделиха плешките и бедрата от трупа. Целите в пот, задъхани, момчетата все току поглеждаха страхливо нататък, където беше отишъл барсът.
Те бързаха така, както могат да бързат само крадци вмъкнали се в чужда къща. Нямаха време дори да одерат животното, а нарамиха големи парчета месо и забързаха към жилището си. Когато стигнаха до южната „барикада“, Ашот я ритна с крак и я събори. Стражът-плашило на върха на грамадата камъни падна на земята. Вече не беше нужен!
Разпъхтени, момчетата нахълтаха в пещерата, свалиха от раменете си ценния товар и чак тогава се усмихнаха един на друг. После, в същото мълчаливо съгласие, „заговорниците“ отново излязоха от пещерата, но в коридора Ашот се спря, ослуша се и даде знак да се връщат назад.
— Другото ще трябва засега да оставим — кой знае защо, шепнешком каза той.
— Защо? Главата си оставям, месото не оставям — заинати се Гагик. — Нали вие ще ми искате всеки ден месо!
Ашот обаче смяташе, че мечият труп трябва да остане там, докато се разбере какво е станало с барса: жив ли е, или не? Ако е жив, щом огладнее, ще дойде за жертвата си. Естествено най-напред трябваше това да ce установи. За тях то беше въпрос на живот и смърт.
— Докато чакаме барса, орлите ще изплюскат всичко — продължаваше да протестира Гагик.
— През деня ще ги гоним, а довечера сами ще си отидат. Затова пък барсът, ако е жив, през нощта непременно ще дойде.
— И вълкът е такъв: нощем идва да си дояжда плячката — каза Хасо в подкрепа на Ашот.
Гагик, недоволен, отиде в ъгъла на пещерата и донесе оттам кошницата си. Сложи в нея огромния мечешки бут, с пъшкане я върна обратно и я покачи върху купа дърва, струпани до стената.
— Това е складът за месо, носете месото тук — заяви хладно той.
Всички мисли на момчето явно бяха заети с мечото месо, което остана навън.
За всеки случай децата преместиха „стражите“ си до останките на нещастния мечок — нека го пазят! И трябва да кажем, че плашилата изпълняваха с чест задачата си: орлите не смееха да припарят дори наблизо, докато при охраната на пещерната крепост тези „стражи“ не изиграха такава роли.
— Довечера, когато си отидат орлите, ти донеси чучелата в пещерата каза Ашот на овчарчето. — Ако барсът е още жив, не бива да ги оставяме до мечото месо, защото той няма да посмее да се приближи до човек.
След това момчетата взеха да поправят вратата, счупена от мечката, а Хасо трябваше да отиде в Овчарника.
— Ти пак се въодушеви и забрави опасността! — възмути се Шушик на лекомислието на Ашот. — Когато сме всички заедно — как да е, но защо изпращаш Хасо сам?
От смущение овчарчето протегна ръка към главата си, за да си нахлупи калпака над очите, но калпакът не беше там…
Момчетата се засмяха в един глас. Усмихна се и Шушик. Беше и винаги приятно смущението, което предизвикваше у овчарчето грижата и към него.
— Да не мислиш, че пращам Хасо в устата на барса? — попита Ашот. — По всяка вероятност барсът вече не съществува, не бой се. Пък и дори да е жив, до овчарника няма да може да се качи. Но аз все смятам, че е умрял. Още тогава разбрах, че е дошъл краят му. Ще попитате по какви признаци? Хайде, сами помислете.