— Е, кажи де. Може пък това съобщение да бъде най-после полезно! — забеляза подигравателно Гагик.
— А другите, значи, са били безполезни? — разсърди се Ашот. — Но защо ли трябва да се обяснявам с тебе! Та ето какво. Когато нападна мечката, барсът беше гладен, но вие забелязахте ли, че нищо не яде? Не му е било до ядене. Това е едно. Освен това той отиде веднага при водата: така винаги правят тежко ранените животни. И трето: когато вървеше, се клатеше, а главата му беше отпусната. Никак не приличаше на победител. Четвърто: след като се напи с вода, не се върна горе при скалите, в леговището си… Дивите зверове си търсят винаги убежища нависоко, над клисурите и долините, откъдето незабелязано могат да следят врага и бъдещата жертва. Всичко това ми е показвал и обяснявал баща ми. Та и барсът. Когато го видях, че се напи и не се качи горе, веднага си казах: няма да го бъде. Всеки ловец знае, че раненото животно остава долу, защото няма сили да се изкачи горе. Съгласни ли сте?
— Е да, има нещо умно — пак го подразни Гагик. Щом сте съгласни, да се заловим за работа. Остани, Хасо, щом Шушик… — Ашот погледна момичето, усмихна се и не се доизказа.
Дали защото мечката вече не съществуваше, или благодарение на успокоителните думи на Ашот, но духовете се поуталожиха и в пещерата отново настъпиха „мирни времена“.
Ала колко щяха да продължат и какво очакваше децата занапред, това, разбира се, никой не знаеше.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Настъпилото спокойствие много-много не се нравеше на Ашот. Последните дни, наситени с вълнуващи приключения, така възбудиха въображението на момчето, така разтърсиха цялото му същество, че желанието да извърши нещо изключително го преследваше непрекъснато.
Ашот беше убеден, че е създаден за борба, а не за спокоен, еднообразен живот. И действително какво интересно има в такъв живот — да сложи оръжието, да мъкне глина за съдове, да я меси, „като жена“… Но минаха, изглежда, рицарските времена. А колко беше хубаво, когато мечката и барсът се търкаляха в снега, а клисурата ехтеше от техния рев! Блажени дни… Кръвта кипи при такива зрелища и без да иска, човек се настройва героично.
Единственото нещо, което го интересуваше в момента, беше барсът. Какво ли е станало с него? Жив ли е, или мъртъв? Ако все още можеше човек за нещо да си помечтае, това беше именно за барса. Как не можеха да го намерят ранен и с един удар… Пък в краен случай и мъртъв дори да го намерят. Да му одерат кожата, да я вдигнат на копие и така да влязат в село. Лошо ли ще е? На такова зрелище ще се събере цялото село, всички хора. А сега?… Поправи вратата, после пък върви да търсиш глина, за да направят стомна за вода.
Впрочем глина трябваше и за друга по-неотложна работа…
Колкото и удобна да беше пещерата, която си беше избрал отшелникът, димът от огъня се събираше под сводовете и за да не люти на очите, децата се принуждаваха все да седят или да лежат.
Шушик няколко пъти вече спомена, че се налага да иззидат печка, но какво да направят — все време не оставаше. И ето сега, седнало до огъня, момичето обръщаше нетърпеливо тухлите, от които се вдигаше едва забележима пара.
Търпението на Шушик се беше изчерпало и тя настоя глината да не се употребява за никакви съдове, за нищо друго, а веднага да иззидат печка.
— Тухлите вече изсъхнаха, какво чакате? — подканяше тя другарите си.
Решиха да иззидат печката близо до входа, но каква щеше да бъде тя, никой от децата не знаеше.
— Хайде, да я направим с три стени, а отпред да бъде отворена — предложи Ашот.
— Защо три? И две стигат. Третата ще бъде стената на пещерата — като камина.
Предложението, направено от Шушик, изглеждаше най-разумно, но никой не знаеше дали камината трябва да се покрие отгоре, или да се направи с изходна тръба.
— Добре, вие правете стените, а пък аз ще се върна след малко — каза Хасо и излезе.
Той отдавна беше забелязал наблизо тънка и доста голяма каменна плоча и сега с пъшкане я довлече в пещерата.
— Отлично! — възкликна Ашот. — Това ще е „покривът“ на печката ни.
Не мина час и стените на камината бяха иззидани, всяка около метър висока. А разстоянието между тях определиха според плочата. В края на краищата се получи действително нещо, подобно на камина.
— Сега идва най-трудното — каза Гагик, — но него оставете на мене.
Най-трудното, разбира се, бяха тръбите. Никой не знаеше как да се направят. А в главата на Гагик зрееше някаква нова идея.
Той измаза с глина стените на камината, а отгоре иззида нещо като тръба. Долу тя беше широка колкото самата плоча, а нагоре се стесняваше. Изобщо представляваше голяма глинена фуния, поставена с разширения си край надолу. Тя щеше да събира всичкия дим и да го „отправя“ в предполагаемия комин.