— А сега ще правим тръбите по половин метър всяка — заяви Гагик. — Какво ви смущава?… Спомнете си как колхозът докара вода от планинския извор в село. Прокара глинени тръби. И ние ще направим същото. Единият кран — по-широк, другият — по-тесен, и ще ги съединим една с друга. После ще направим коляно и ще изведем тръбата от пещерата навън през отвора над вратата. Ясно ли е?…
Цялата сутрин децата се занимаваха с тръбите и макар че Гагик се славеше с грънчарското си майсторство, най-хубави бяха тръбите на Шушик. При нея всичко излизаше изкусно, красиво, не както при момчетата. Техните тръби бяха неравни, макар че пак влязоха в работа.
Преди да се пекат, готовите тръби трябваше да се изсушат. Децата ги наредиха около огъня и седнаха доволни да си починат. Хубаво стана! Сега ще си имат и печка!…
Ашот се възползува от свободната минутка и се зае да прави сметка дали месните им запаси ще стигнат до пролетта.
Това не е твоя работа — прекъсна го Гагик и сам се залови да пресмята. — На човек по шестстотин грама на ден, всичко — три килограма. Значи, деветдесет килограма за един месец, а за два — сто и осемдесет. Мечката едва ли ще има толкова. Да, трябва да прибавят и двадесетина кила козе месо — ето още една седмица. Коя дата сме днес? Май че дванадесети декември, а? Значи, на Чернушка ще дойде ред чак към седемнадесети февруари.
— Не, така не може — запротестира Хасо. — Толкова месо не бива да се яде…
Тайната му мисъл беше да не се закача Чернушка, но не се решаваше да го каже направо.
— Защо, братко? — подскочи Гагик. — Ескимосите ядат на ден по пет кила тлъстини, а ние по едно кило месо ли да не изядем? Защо не… Ако доведеш твоята многоуважаема неприкосновена Чернушка, до пролетта ще изкараме прекрасно.
Да, Хасо с радост ще отиде при Чернушка, само че не за това, за което си мисли Гагик. Ще отиде, за да прекара поне един ден с любимите си животни.
И щом получи разрешение, той тръгна към Овчарника.
Около извора нямаше пресни следи от овце. Ясно, че подивелите животни не смееха да прескочат огъня и днес изобщо не бяха идвали за вода.
Но това не обезпокои Хасо. Той реши именно с вода да примами Чернушка и челядта й.
Момчето се върна в пещерата, взе глинено гърне с вода и се заизкачва по стръмния склон към Овчарника.
На пътеката все още тлееха под пепелта въглени. Хасо ги събра на купчинка и накладе огън. Над камъните се изви дим.
Овчарчето извади от пояса си свирката, приклекна и без да откъсва поглед от входа на „кошарата“, засвири познатите на Чернушка мелодии. Скоро от зейналата черна дупка се подаде главата и, а зад нея се показаха и извити рога. Най-после всичките овце излязоха на пътечката.
Хасо стана, тръгна срещу тях, но не се приближи, а постави гърнето с водата на един плосък камък сред пътеката.
Овнето и овчицата се изплашиха, скриха се зад една скала и оттам поглеждаха тревожно към Хасо. А Чернушка се прикова на място…
Хасо се върна до огъня и пак взе свирката.
Гъстите кълба дим, които се виеха над огъня, и нежните звуци на овчарската свирка привличаха с неудържима сила овцата. Като чу звуците, с които викат овцете на водопой, тя сякаш се вкамени. След това по тялото и преминаха леки тръпки — навярно си спомни как заедно с голямото стадо е слизала долу при потока, нежно ромонещ в клисурата.
Ах, колко беше жадна! А свирката зовеше ли, зовеше… И под примамливите звуци овцата се приближаваше бавно и страхливо до водата.
Когато дойде до гърнето, Чернушка предпазливо протегна устни към него, но нещо я уплаши и тя отскочи назад. После пак се приближи и като се убеди, че нищо страшно няма, натопи муцунка в студената прозрачна вода.
След като уталожи жаждата си, тя се обърна и заблея — викаше рожбите си. Но нямаше нужда да ги вика. По-голямото вече само идваше при майка си и се озърташе плахо, всеки момент готово да побегне. В последния миг то се уплаши. А овчицата въобще не излизаше от скривалището си.
Хасо стана и с протегнати напред ръце тръгна бавно към Чернушка. „Прру, прру, прру…“ — издаваше с устните си той познатите на домашните овце звуци. Така овчарят вика овцете, за да им даде сол — тяхното любимо лакомство. Но солта не съблазняваше Чернушка. Тя я получаваше всеки ден с изворната вода и с времето бе загубила рефлексите, свързани със солта у тревопасните.
Цял ден Хасо прекара край огъня. Цял ден свирката му не млъкна, той и пя, и разговаря сам със себе си. Така постепенно животните свикнаха с неговото присъствие, с гласа му. Те се увериха в мирните намерения на това двукрако същество, успокоиха се, че няма да им стори зло.