Но все пак опитът, придобит в суровата борба за живот, ги беше научил на предпазливост и бдителност. Кой знае дали зад нежните мелодии на вълшебната свирка не се крият коварни замисли…
Привечер Хасо се връщаше с празното гърне в ръце. По пътя реши да прегледа терасите и падините. Докато се луташе насам-натам, попадна на някакъв гъст буренак от изкласила на припек трева.
Момчето разтърка тревата в дланите си и видя някакви синкави, дълги, тънки и островърхи зърна. Сдъвка ги и се развика колкото глас имаше:
— Ашот, Гагик, елате по-скоро! Намерих пшеница, пшеница!…
Обитателите на пещерата се развълнуваха. Пшеница?… Тя беше станала за тях мечта. Нали за човека, свикнал с хляба, нямаше нищо по-тежко от това да яде само месна храна. „Ние станахме истински ескимоси“ — често казваше Ашот. Той искаше да подчертае, че щом ескимосите могат да живеят само с месо, защо и те да не могат. Но силният, здрав юноша също страдаше много от липсата на хляб.
От полусуровото месо децата чувствуваха болки в стомаха. Облекчаваше ги донякъде ментата, коя го растеше под върбата, а също така дивите плодове, особено мушмулите — от тях постоянно имаше в „аптечната“ на Шушик.
— Идем, идем!… — чу се отдолу.
След малко Ашот, Гагик и Шушик се изкачиха разпъхтени на хълма. Подире им креташе Саркис.
Хасо чакаше другарите си прав сред класовете. Всички се нахвърлиха лакомо на дребните зрънца, едва смогваха да ги очистят от люспите.
— Миличките ми, скъпи мои!… — нареждаше Гагик. — Ето вече повече от месец умираме от мъка по вас…
— Не бива, деца! Не бива сурови — спря ги Ашот.
Ех, пак тоя Ашот! Вечно със своите правила и наставления! Не оставя хората да живеят както си искат… Но няма как! Обещаха да се подчиняват и сега не трябва да му възразяват!
Децата наскубаха класове и се върнаха в пещерата. Насядали край огъня, те се заеха да трият, да лющят и да одухват зърната. После ги събраха в глиненото гърне, сложиха ги на огъня да се припекат и след малко с наслада ги хрупаха.
— Ето че достигнахме жизненото равнище на нашия отшелник, светла му памят… — с пълна уста едва каза Гагик. — Интересно, какъв ли е бил краят му?
— Може би е умрял в пещерата и дядото на нашата мечка го е намерил и извлякъл оттам — предположи Ашот.
— Защо мислиш така?
— Там, в храстите, има някакъв череп…
— Ой, череп ли?… — погледна изплашено към вратата Шушик.
— Стига, хайде да говорим за друго — намръщи се Хасо.
— А ето другото. Утре цял ден ще събираме пшеница — заяви Ашот с тон, който не търпеше възражения. — Месо и сол вече имаме. Хасо ще събере малинови корени, а в други ден ще тръгнем по следите на барса.
След малко обаче в пещерата настъпи мълчание. Погълнати от мислите си, всички утихнаха. Децата отново бяха обхванати от мъка по близките си, по родното село. Или това беше просто копнеж за свобода?
… От тъмно до тъмно децата бяха заети с търсене на храна и дърва и почти нямаше кога да помислят за близките си. А сега, в минутите на отдих, сърцата им отново се връщаха към онова, което им беше най-мило, най-скъпо. Всеки си мислеше каква радост би предизвикало в сърцата на близките им връщането от този затвор…
— Да почетем нещо — каза Ашот, като забеляза унинието у децата. — Шушик, я вземи „Родна литература“.
Шушик зачете с нежен звънлив глас откъси от поемата на Маяковски „Владимир Илич Ленин“:
Отначало Шушик четеше насила, без желание, но постепенно се вдъхнови и гласчето й зазвънтя като сребро. Бузите на момичето поруменяха.
Момчетата слушаха с напрегнато внимание огнените слова на великия поет. Те пренасяха младите им сърца на бреговете на Нева, на Финландската гара, където се вълнуваше човешкото море, и мъжът, изправен на бронираната кола, отправяше пророчески думи за бъдещето на човечеството:
Четенето свърши. Всички седяха смълчани, заслушани сякаш в крилатите думи, които още звучаха под сводовете на пещерата…
Наближаваше часът за сън, а следователно и часът, когато щеше да бъде разказана следващата поред приказка. И Хасо — днес беше негов ден, — без да чака покана, започна народната приказка за Ленин.