„… Ленин паша оседлал огнения си кон, нарамил тежък боздуган и тръгнал срещу царя…“
Овчарчето разказваше приказката за „Ленин паша“ и от време на време притискаше устни със свирката, вдигаше нагоре глава и пееше:
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Когато Ашот мислеше за мечката, непрекъснато го преследваше въпросът: щом тя е живяла в клисурата, защо толкова време с нищо не е издавала присъствието си? От нея нямаше дори и следи. Не беше чупила храсти, не беше тършувала под дърветата за орехи и жълъди… Чудно…
Но тази загадка беше разрешена неочаквано сутринта на тридесет и седмия ден.
Слънцето не беше още изскочило иззад възвишенията около Барсовата клисура, когато паническият вик на Гагик изплаши децата.
— Орлите изплюскаха мечката, дявол да ги вземе!…
Всички освен Саркис, който не се помръдна, грабнаха копия и се спуснаха към клисурата. И наистина, колкото орли имаше в клисурата, всички се бяха събрали над трупа на мечката. С острите си като копачи клюнове те ръфаха тлъстото месо на мечока.
— А къде са нашите стражи? — завика сърдито Ашот.
„Стражите“ не бяха на мястото си — през нощта вятърът ги беше съборил.
Децата почнаха да разпъждат хищниците с тояги. Орлите махаха тежко с крила и отлитаха. Но не надалеч. Кацаха на близките канари, чистеха окървавените си клюнове о камъните и стрелкаха със злобни погледи децата.
Хълбоците на мечката бяха раздрани, търбухът — празен, тъй като вътрешностите й бяха изпадали. Голямата глава почиваше кротко върху храста.
Гагик сне мълчаливо шапка и с трагичен глас започна:
— Кажи, защо крадеше нашето имущество? Нима не знаеше, че там — Гагик показа небето — има бог, че той ще види и ще те накаже?… И защо така се налока с вино, че загуби разума си и не можа сама себе си да защитиш?…
„Проповедникът“ затресе рамене и престорено заряда.
Хасо и Шушик се смееха весело, а Ашот не слушаше нищо — разглеждаше внимателно наоколо. Той търсеше следи от барса и с радост се увери, че тук нямаше.
— А сега можем да пренесем мечката в пещерата — въздъхна с облекчение той. — Ясно, че барсът не е жив… Хасо, започвай да я дереш, аз ей сега ще дойда.
Докато другарите му разрязваха на части трупа, Ашот проучваше надвисналите над клисурата ридове. Охо! Мечката беше дошла от външния свят дотука по Дяволската пътека. Как е могла! Уж тромава и непохватна, а по какви опасни корнизи се е движела, над какви пропасти!… „Сигурно се е улавяла с лапите за камъните…“ — помисли си Ашот и слезе долу.
Децата продължаваха да се занимават с месото. Трябваше да го нарежат на парчета и пренесат в пещерата. А то беше много — нали миналия път бързаха и успяха да вземат само плешките и бутовете. Но Ашот изгаряше от нетърпение да разкаже на другарите си защо (според него) се е появила тук тази мечка. И затова каза:
— Почивка! Седнете, отдъхнете си. Сега нека заедно да разрешим един въпрос. — И изведнъж започна: — Аз мисля, че в нашата страна няма по-безопасно кътче за зимния сън на мечката от тази клисура. Мечките знаят това и винаги идват зиме тук. Ето и тази: дошла, а изведнъж гледа, че от пещерата пуши, мирише на човек… Щом има човек наблизо, мечката не заспива…
— И ето какво решила: чакай да ги оставя аз гладни, та белким се махнат оттука — разви мисълта на Ашот Гагик и с такова умиление погледна мечите бъбреци, че Шушик не можа да се въздържи и прихна да се смее.
— Е, слушайте де — продължи Ашот. — Мечката е видяла, че в клисурата има хора и е чакала с нетърпение да си отидем. Мислела е, глупачката, че по наше желание сме тука. Добре все пак, че се срещна с барса, иначе цяла зима нямаше да ни остави на мира.
— Не е вярно, колкото мечки съм срещал, все си отминават, овцете дори не закачат — не се съгласи с Ашот Хасо.
— Да, мечката е кротко животно. Тази и Чернушка дори не е закачила. Но мечката е спокойна само когато в гората има много храна. А в тази клисура няма нищо, та щом изгладнееше, непременно щеше да се заинтересува и от нас.
Ашот млъкна за миг, а Гагик се възползува от кратката пауза и се приближи до мечката върху снега, разряза стомаха и и подуши въздуха.
— Ех, мирише на мускатово вино! — усмихна се блажено той.
Когато месото на мечката беше нарязано на парчета, пренесено и прибрано в студения ъгъл на пещерата, Ашот съобщи със задоволство: