— Е, сега вече можем да бъдем спокойни: барсът е умрял. Тогава защо да не отидем за кожата му? Да я вземем и да я наметнем на нашата Шушик Аветовна. Нейното кожухче съвсем се износи, не е хубаво…
Шушик седеше до огъня и гледаше мрачно ужасното си облекло. Но тъкмо тази безобразна кучешка кожа й спаси живота!…
— Нищо, Шушик, не тъжи — каза Ашот, забелязал настроението на момичето. — Ние вече позаякнахме, а от мечата тлъстина съвсем ще укрепнем… Скоро ще се върнем у дома. Ще си облечеш тогава красива рокля и ще отидеш в клуба…
— … и ще танцуваш с Хасо — продължи Гагик. На лицето на овчарчето играеше добра, свенлива усмивка.
— Хайде вие си приказвайте, а пък аз ще отида при овцете — каза той и стана.
— Добре — съгласи се Ашот. — Ние ще се заемем с пшеницата, а ти тръгвай за Овчарника. Искаш ли някой да дойде с тебе?
— Не, не, вие само ще изплашите овцете. Момчетата възложиха на Шушик да приготви обяда и излязоха.
Ашот вървеше мълчаливо. Мислите му непрекъснато се въртяха около изчезналия барс. Макар да уверяваше другарите си, че барсът е загинал, горчивият опит го беше научил на предпазливост и търпение. „Ще почакаме още ден-два — мислеше си той. — Ще приберем пшеницата, ще приготвим «запаси от жито» и ако не се появят пресни следи от звяра, ще тръгнем да го търсим.“
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Хасо търсеше своята Чернушка с нетърпение и радост, с онова дълбоко вълнение, което обхваща овчаря-кюрд винаги, когато намери загубено животно.
Бащата на Хасо беше овчар и дядо му бил овчар, и прадядо му, и прапрадядо му. Такива са кюрдите. За тях не съществува друг живот, друго занятие. Те дори имат пословица: „Ако искаш син ти да стане човек, направи го овчар“.
Сраснал се с планината, кюрдът се разделя с нея само заради голяма любов, любов, способна на жертва.
„Заради тебе на всичко съм готов. Ако поискаш, ще напусна планината и ще стана овчар във вашето душно село“ — пее в една песен кюрдът на девойка.
Да слезе от планината в горещата Араратска долина?… Да, на подобно нещо овчарят може да се реши само заради изгората си. Ако искаш да накажеш кюрда, накарай го да напусне любимите планини, нацъфтелите ливади, росните склонове.
И Хасо е такъв. Повече от месец вече той живее далеч от родните планини — цяла вечност! Как може толкова време кюрдът да не види нито овце, нито кучета!
Хасо се измъчи от тъга по колхозните стада. По това време овцете започват да се агнят, в кошарите пъстрите агънца пристъпят на слабите си неустойчиви крачета и тъничко блеят. Ах, да може да улови Чернушка! Как ще се грижи за нея, ще разтуши мъката си! А пък Ашот уж е учен, а не познава хората! Овцете са горе, в планината, а той изпраща, него, овчаря, на други работи. Само да му кажат ден и нощ да стои в овчарника, няма да му омръзне. Дори и да не улови подивялата овца с агнетата, ще им се радва отдалеч, ще слуша гласовете, скъпи на сърцето му…
При кошарата Хасо се озърна, внимателно огледа отдалеч всички ъгли, всички храсти и извади свирката от пояса си. След малко зад сухите тръни се подадоха чифт рога. Показа се и агнето. Ушите му бяха щръкнали като на сърне; то бе готово всеки миг да хукне, да избяга. Но къде е Чернушка?
„Ло, ло, ло, ло“ — запя свирката онази мелодия, която вика овцете на водопой.
А Чернушка все не се появяваше.
„О, зная каква е работата!“ — досети се овчарчето, стана и тръгна право към убежището на овцете.
Още щом влезе в пещерата, насреща му изскочи от мрака Чернушка и заблея тревожно.
— Зная, зная, агънце си имаш… — каза и нежно Хасо и пипнешком тръгна напред.
Скоро очите му свикнаха със здрача на пещерата и вече различаваха неприветливите и мрачни стени.
Овцата-майка продължаваше да блее неспокойно. Не за себе си естествено се страхуваше тя, а за онова мъничко същество, което лежеше сега някъде в ъгъла и трепереше от студ и инстинктивен страх. Безпокоеше го тревожното блеене на майката. Агънцето й отговаряше с тъничко гласче.
Хасо вървеше по гласа напред и ето най-после в ръцете му затрепера мъничкото, още мокро животинче…
— Брру, бру, бу… — тихо; сякаш пееше приспивна песничка на агънцето, овчарчето го притискаше до гърдите си, топлеше го.
Той излезе от пещерата и се отправи към огъня, запален на пътечката, а след него тичаше Чернушка и жално блееше.
Димът от огъня се стелеше бавно и на кълба се издигаше нагоре. Хасо седеше до огъня, прегърнал бялото агънце с черна муцунка, а до него стоеше Чернушка и ближеше спокойно рожбата си. Наистина всяко движение на Хасо я караше да трепва и отскача назад. Но можеше ли да остави агънцето си? Пък и как да не се довери на човек, който с такава любов го гали и топли?