— Адлаи ли?… Тя е вече на две години — оживи се Хасо. Погледът му се стопли.
— Сигурно тича с пръчка след овцете и пита: „Къде е нашият Хасо?“ — каза Шушик и съжали: на очите на момчето се появиха сълзи.
— Да, домъчня ми за това агънце… Да знаеш само какво смешно и весело момиченце е!… Ще стане добра доячка.
„Ще стане добра доячка“… Това е най-голямата похвала в устата на кюрда.
— Идва при майка си и: „Дайе36 — казва, — смеси мляко с мацун37 и ми дай да ям.“ Ще смесят, ще й дадат. А тя: „А сега отдели мацуна от млякото, не искам смесено.“
Шушик се смееше, като показваше два реда бели зъби.
Те пак замълчаха. После момичето попита:
— А защо така сте я нарекли — Адлаи? Кюрдите май че нямат такова име.
— Нямат — потвърди Хасо. — То е ново име. „Адлаи“ значи „мир“. Сега много кюрди в Алагяз дават това име на щерките си. Взели са го от гърците.
— Хубаво име. Красиво, умно — одобри Шушик и погледна към огъня.
„Не е ли време?…“ — искаше и се да попита, но не посмя. Неудобно е… Да не е лакомница като Гагик…
Но Хасо я разбираше много добре: кой може да стои спокойно край огъня, като знае какво ядене се приготвя там?
— А вие как сте попаднали в нашето село, Хасо? Аз отдавна исках да те попитам.
— Избягали сме тук от Араратоките склонове заедно с арменците. Ние сме кюрди езиди, но има и кюрди мюсюлмани. Турците насъскали кюрдите мюсюлмани срещу арменците, а пък нашите деди се възпротивили — нали с арменците сме живели все като братя. Тогава турските паши започнали да избиват и арменците, и нас. Затова сме избягали заедно. Минали сме Араз, а тук руските войски ни взели под своя защита. Така сме се спасили от турския ятаган. Аз, разбира се, нищо не съм видял, всичко това ми е разказвал баща ми. Сега нашите кюрди са се побратимили с арменците, живеят в арменските села, пасат стадата по фермите. С нас се отнасят добре.
— А нямате ли си ваши села?
— Не, имаме си и наши села, и училища. И поети си имаме. И книги се печатат на кюрдски… Само ми е жал, че когато напуснахме нашето село, трябваше да се простя с училището. Така и недовърших учението си…
— Нищо, Хасо, ти пък учи арменски — каза Шушик. — Вече говориш добре арменски, няма да ти бъде трудно. А пък ако искаш, аз ще ти помогна.
— Че аз не уча ли? Толкова искам да уча! Само че няма да останем завинаги тука я… Къде ще ме учиш?
— Всяка неделя ще идвам с моето звено във фермата — няма да оставим шефството си над телетата. През седмицата с тебе ще се занимава майка ми, а в неделя аз ще идвам, ще проверя как си научил уроците, ще ти задам нови… Съгласен ли си?
— Добре, ще се старая — каза Хасо и в знак на съгласие допря ръка до дясното си око.
Момчето искаше да каже, че е много, много благодарно на Шушик за сърдечното й отношение, но го досрамя.
— И аз ще се радвам — също като Хасо докосна окото си Шушик и се засмя. Е, как, по кюрдски ли го направих, или по арменски?
— По кюрдски — усмихна се Хасо.
Те замълчаха. За какво още да си поговорят, докато чакат нетърпеливо яденето?
— А баща ти откъде е довел майка ти? Нали няма тука кюрди — наруши отново мълчанието Шушик.
— Довел ли? — засмя се Хасо. — Купил я oт едно алагязко село.38 Дал двайсет овце и един кон. — Шушик облещи учудено и без това големите си очи.
Хасо порови в огъня, извади от дупката под пепелта изпечения мехур, който беше станал кафяв. — Като че ли вече е готов.
— А как ще ядем такова нещо? Само пепел и въглени! — намръщи се с погнуса Шушик.
Хасо се усмихна добродушно:
— Ами че то не се яде така! Почакай, аз ей сега ще го приготвя. Ще видиш, че няма по-чисто ядене от него…
Той изчисти старателно пепелта и въгленчетата, налепени по мехура, махна корицата и разряза през средата съдържанието, което наподобяваше обелено яйце.
— Посоли го сега и яж. Ние го наричаме „сулух“ и винаги го правим по пасищата. Опитай. Може ли да има нещо по-вкусно?
И наистина това просто овчарско ядене беше прекрасно. Шушик би го изяла цялото с най-голямо удоволствие, но не беше сама.
— Защо не ядеш и ти, Хасо?… — канеше тя овчарчето.
— Е, аз колко много съм ял такова… На пролет всеки ден правим сулух… Яж, яж ти…
И за да не притеснява момичето с присъствието си, овчарчето излезе от пещерата уж да нареже пръчки.
Но можеше ли Шушик да мисли само за себе си Тя раздели овчарското сирене на пет равни части, посоли своята и я изяде.
Когато Хасо влезе в пещерата със снопче пръчки момичето го попита засмяно:
— Ами другите няма ли да се агнят? Колко е вкусен този сулук!
— Не — усмихна се Хасо. — Едното е малка овчица, а другото е овен. Те няма да се агнят. Но аз ще ти изпращам сулух от фермата — добави той и се поклони ниско, сложил ръка до дясното око.
38
До преди съветската власт в кюрдските села е съществувал обичай, според който женихът е бил длъжен да плати откуп на бащата на булката. Този обичай се е запазил и до днес в някои места.