— Охо, какво сте се разкланяли един друг?… — Още от вратата се развика Гагик.
— Ах, Чернушка? Миличка! На гости ли си дошла?…
Овцата изпръхтя тревожно и се спусна пак към малкото си.
— По-тихо, по-тихо! — сложил ръка на устните си, предупреди Хасо другарите, които идваха след Гагик.
Децата струпаха в един ъгъл на пещерата донесените снопи дива пшеница и наобиколиха новороденото агънце.
— Значи, ще си имаме и мляко?… Мили братко кюрде! — Гагик прегърна Хасо и се завъртя с него из пещерата.
— Не, за млякото и дума да не става. Млякото е само за агънцето.
— Защо, братко мили? Защо Робинзон е можал да дои някаква чужда лама, а пък ние да не можем да доим овца от собствената си ферма?…
Хасо нищо не разбра: за Робинзон не беше и чувал, а лама съвсем не знаеше какво е.
— Ако храним добре майката, ще можем да доим от нея половин чаша мляко на ден… за Шушик — след кратка пауза добави той.
— Я виж ти! Кучешката кожа — на Шушик, вкусното парче — на Шушик, топлото местенце — на Шушик!… Жалко, че не съм се родил момиче. А това какво е, сирене ли? Не, вкусът му е друг: като смола. Чудесна работа!… Има само един недостатък — малко е! И до стомаха няма да стигне дори.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Вечерта Гагик донесе глина, направи от нея пет груби чаши и ги нареди край огъня.
— Да не мислите, че са само за чай — обясни той. — В тях ще ядем и пача.
Кой знае дали Гагик наистина беше такъв лакомник или повишеният му интерес към яденето се изразяваше повече в шеги, но това стана повод за една малка неприятност.
Тази вечер Ашот се канеше да обяснява на другарите си устройството на козята глава. Но на Гагик така му се бе прияло пача, че още през деня използува отсъствието на Ашот и опърли главата на огъня, насече я на малки парчета и я сложи в гърнето да ври… Бяха останали само рогата и част от черепа. Принудиха се да се задоволят и с тези „нагледни средства“.
— Как мислиш, защо природата е дала на козела такива грамадни рога? — обърна се Ашот към Гагик.
— Защо ли? За да ти измъкне шапката от ръцете — Шушик прихна.
— А още защо? — без да обръща внимание на шегата, попита Ашот.
— За да надвива съперниците си козли — вече сериозно отговори Гагик.
— Още?
Никой не се обади. Тогава Ашот реши да разкаже това, което знаеше:
— Веднаж, когато бяхме на лов, баща ми подгони козли до върха на една скала — започна той. — Да бягат назад — те не можеха, защото се страхуваха от куршума, а отпред имаше пропаст И се хвърлиха в нея. Аз се зарадвах, мислех си — пребили са се и лежат под скалите, а баща ми страшно се разсърди: „Изплъзнаха ни се!“ Погледнахме от скалата надолу — нито един, всички бяха избягали!… Питам баща си: „Как така? Как не си счупиха краката?“ — „Ами че те не се хвърлят с краката, а с главата надолу“ — каза той. Я вижте какви дебели и здрави рога имат — показа на децата Ашот. — Виждате ли как са очукани? От камъните е. Щом видят, че нямат друг изход, козите се хвърлят с главата надолу. Ако паднат на краката си, то се знае, че няма да станат вече.
— А защо домашният козел няма такива рога? — попита Шушик.
— Ами че нашите козли не се бият и не се хвърлят от скалите — отвърна Хасо.
— А сега — продължаваше Ашот — ще се опитаме да разберем на колко години е бил този козел… Шушик, ти как мислиш?
Според Шушик огромното животно с дебел врат и почти еднометрови рога сигурно ще да е имало към тридесет години. Но за всеки случай тя приспадна половината:
— На петнайсет.
Хасо се разсмя:
— Има ли толкова стари кози? Чакай да преброя пръстените по рогата. Един… два… три… седем, осем… Бил е на осем години, вече стар…
— А защо пръстените са разположени неравномерно? Гледайте — Шушик взе линийката, — този е дванайсет сантиметра, а този, последният — само пет…
— Я чакай, преди да отговоря, да си понапъна мозъка… — Сложил пръст на челото си, Гагик се замисли. — С храната ли е свързано? — попита той Ашот.
— Разбира се.
Децата разгледаха един по един всички пръстени, като се мъчеха да си спомнят каква растителност е имало по пасищата през миналите години.
До детските години на козела те не стигнаха — откъде да знаят какво е било лятото преди седем-осем години!… Но климатическите изменения през последните години съвпадаха с „показанията“ на рогата на козела. Разстоянията между пръстените в сушавите години бяха по-къси, а в плодородните — по-дълги.