Выбрать главу

А Гагик, едва излезе от пещерата и се спря безпомощно. Над клисурата се беше спуснала гъста мъгла…

„Трябва да вървя, иначе ще помислят, че съм се изплашил“ — реши той и направи още няколко крачки напред. Главнята пращеше, сипеше искри, а те като падащи звезди осветяваха за миг всичко наоколо.

— Да отидем да видим, може барсът да е идвал вечерта да търси остатъците от нашата мечка — каза Ашот.

Но неговото намерение беше друго. Той искаше да поведе другарите си да търсят барса с цел да закали предварително сърцата и волята им.

Всички взеха факли и излязоха от пещерата. До огъня остана само Саркис.

— Охо, и вие ли идвате? — извика Гагик. — Като че ли не мога сам! — Ала тутакси се изплаши от думите си: „Ами ако наистина се върнат?“

Размахвайки главните, децата слязоха с такъв шум и врява в клисурата, че и цяло стадо тигри да бяха срещнали, и те щяха да се изплашат и с ужас да избягат…

* * *

Зрелището запали отново въображението на Ашот и съживи безумните му мечти.

Децата стигнаха с размахани копия до „бойното поле“ и под командата на Ашот запратиха оръжията си право в търбуха на мечката.

После при светлината на главните разгледаха всичко наоколо, но не откриха нови следи. Само старите още личаха по снега и свидетелствуваха, че звярът не е вървял, а е пълзял, толкова е бил слаб.

— Е, вече е съвсем ясно. Утре ще тръгнем по следите. А сега да се прибираме.

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

В борбата човек възмъжава

Тази нощ беше неспокойна за Ашот. Сигурно така се чувствува пълководецът в навечерието на решително сражение. А Ашот наистина си въобразяваше, че е малък пълководец. От време на време надигаше глава и оглеждаше с умиление и гордост „войската“. Също като Георг Марзпетуни40 в навечерието на битката край Гарни!

Възбуден от войнствените си мисли, Ашот на няколко пъти скача от леглото и поглежда навън. Ала до разсъмване имаше още много време.

Ето че децата започнаха да се събуждат. Пръв стана Гагик. Намигна на Ашот и заговорнически попита:

— Какво, пачата не е ли още готова? Не? А защо си станал толкова рано?

Ашот изсумтя и поклати глава.

Гагик отиде в ъгъла на пещерата, където беше делвата с водата, която използуваха вместо сол. Разтвореният в нея варовик се утаяваше на дъното, а солта като по-лека, оставаше в горния слой на водата. Гагик „посоли“ пачата и погледна с умиление Ашот:

— Да започнем ли, Ашот джан?

Ашот отвори вратата на пещерата:

— Ама навън е още нощ!

— Каква ти нощ! Яребишкият петел пропя вече два пъти! Хасо, я излез навън да видиш по звездите — не е ли време?

Хасо излезе настръхнал. Може би не беше чак толкова студено, но на изтощеното момче се стори, че навън е януарски студ.

— Зорницата не е още изгряла — съобщи той, когато се върна.

— Ах, наивен овчар! И в такъв случай дори не можеш да излъжеш! — намръщи се недоволен Гагик.

Но какво ги интересуваха звездите, когато от огъня идваше такава замайваща миризма на пача?

— Добре, да започнем. Само че наяжте се хубаво. Ще отидем да търсим звяра и не се знае кога ще се върнем.

— А не може ли да не ходим? — попита плахо Саркис. — Кой знае какво ще се случи.

— Не може. Докато не намерим барса жив или мъртъв, няма да имаме спокойствие. Нима не е ясно?

Гагик и Хасо нищо не казаха, макар че дълбоко в душата си бяха против такива опасни опити.

Когато най-после, съмна и слънцето се показа иззад върховете, Ашот стана, взе оръжието си и каза развълнувано:

— Отиваме, всички отиваме!… — И за да запали децата, добави: — В село трябва да се върнем с кожата на барса, развята като знаме!

И наистина децата се оживиха от привлекателната идея. Нарамиха всичко, което имаха — копията, тоягите, каменните чукове и тъпата брадва на отшелника, — и излязоха от пещерата.

Шествието завършваха Шушик и Саркис и не може да се каже, че не изпитваха страх. Защо този път Ашот не им предложи да останат в пещерата? „Сигурно иска и нас да направи смели“ — помисли си Шушик.

Гагик приличаше на петел, готов за бой. Другарите му разбираха, че така той се вдъхновява, дава си кураж, А Гагик си мислеше: „Трябва и аз поне веднъж да бъда отпред!… Въпрос на чест!“ И изпреварваше другарите си, а отгоре на това и им подвикваше:

— Какво пълзите? По-смело, по-смело, след мене.

— Рискът е благородно дело…

Шушик гледаше учудено и въпросително Хасо. „Гагик ли е това?“ Понеже оставаше често в пещерата да домакинствува, тя не беше забелязала, че в опасностите момчето се беше закалило и възмъжало.

вернуться

40

Георг Марзпетуни — арменски пълководец от средните векове. С двадесет войника той нападнал цяла арабска армия край Гарни.