Выбрать главу

Стигнаха до площадката, където се намираше лозето, и се спряха: в снега видяха следи от барса, които водеха към скалите.

Всички мълчаха, обзети от страх.

— Хайде по-напред да се упражним малко в хвърляне на копие. Може би ще стане нужда — предложи шепнешком Ашот.

— Значи, ще се сражаваме с барса? — попита ужасено Шушик. — А защо Ашот сто пъти вече ни е повтарял, че барсът е мъртъв?

— Да, той сигурно е умрял — потвърди Ашот. — Виждате ли кървавите следи по снега? Но… кой знае? За всеки случай… Нека се прицелваме в онзи храст. Ще хвърляме от петнайсет крачки.

И той се приготви да хвърли копието си, но Гагик го улови за ръката:

— Ех ти, главо! Нали острието на копието ще се счупи!

— Ах, вярно! Но каква друга цел да изберем?

— Снежен човек… Защо човек? По-добре снежен барс.

Наистина умно!

За няколко минути децата направиха от сняг някакво четирикрако, по-скоро овен, отколкото барс, и започнаха да го замерят с копията.

Но какво разочарование!… От петте удара само един попадна на целта. Такъв печален резултат никой не очакваше.

— По-високо, Гагик, по-високо! Хвърляй така, че преди да се забие в целта, копието да опише дъга във въздуха. А твоето преминава отгоре — учеше другаря си Ашот.

Хасо мълчеше, на никого не правеше забележка, макар че улучваше най-точно от всички. Пък и как да не улучва — нали все замеряше с камъчета и пръчки овцете, когато се отделяха от стадото.

Шушик наблюдаваше отмерените движения на Хасо и мълчаливо се възхищаваше. Тя знаеше, че Ашот не обича да го превъзхождат и не искаше да го огорчава пред такова сериозно сражение.

* * *

Но и той имаше успехи. След около час копието му вече улучваше „барса“. А пък Гагик и Саркис въобще не овладяха това изкуство и ако попаднеха случайно на целта, ударът беше толкова слаб, че копието дори не пробождаше снежната фигура.

Ала Гагик съвсем не се отчайваше. Той продължаваше все така да се перчи, въртеше се насам-натам, имаше сякаш „криле“. От изобилната храна напоследък момчето понапълня, очите му пак заблестяха, усещаше прилив на енергия…

— Ах, Ашот джан, аз се чувствувам същински юнак! Остави копието и ела да се поборим…

— Сега не е време — отсече сухо Ашот. — Да вървим…

Децата се спускаха по кървавите следи и когато стигнаха до подножието на скалистите гребени, заобикалящи клисурата, завиха надясно. Там, сред камъните, се чернееше дупка на пещера, прикрита от шипкови храсти. Звярът, изглежда, беше влязъл вътре, защото по трънливите шипкови клонки бяха останали оскубани влакна от пъстра козина.

Децата се спряха и погледнаха в очакване водача си. Те вярваха в неговото безстрашие и в съобразителността му, бяха убедени, че започнатото дело ще се увенчае с успех. Но зейналата черна дупка на пещерата и тайнствената тишина наоколо съвсем не им вдъхваха смелост.

Ашот даде знак на момчетата и те окастриха храстите пред входа на пещерата. Шипковите клони и притурените към тях сухи съчки загоряха с пукот; кълба дим, лют и замайващ, се извиха нагоре.

— Отстранете се от входа — разпореди се Ашот, а той самият, с брадвата в ръце, застана до дупката в позата на убиец, който причаква жертвата си.

Планът беше ясен. Звярът не ще издържи на дима и ако е жив, ще напусне пещерата или ще се задуши вътре. Но и в двата случая те ще чуят кашлица.

Шушик, цяла разтреперана, се беше скрила зад една скала и стоеше там с главня в ръце. Саркис също беше отишъл по-настрани. На рамото му лежеше тежкият каменен чук. Голямата му кръгла глава се тресеше, сякаш студ пронизваше цялото му тяло. А Гагик все се перчеше, намигваше на другарите си, усмихваше се неестествено. Очите му горяха трескаво. Само Ашот, макар и да изпитваше известен страх, външно се показваше хладнокръвен и спокоен, както подобава на водач.

Притиснати до скалите отляво и отдясно на входа, децата прекараха около половин час в напрежение. Димът изобилно нахлуваше в пещерата, но оттам не идваше никакъв звук.

Децата постепенно добиха кураж, напрежението отслабна. И огънят вече гаснеше.

— Значи, умрял е — обяви Ашот.

— Е — каза Гагик, без да мърда от мястото си, — само заповядай и аз ще вляза да му одера кожата.

— Хайде, хайде, не се перчи толкова! — усмихна се Ашот. — Знаем те ние какъв Назар си.

— А, така ли?

Гагик пъхна тоягата си във входа на пещерата, заудря с нея по стената и се развика:

— Ей, ти! Я излизай по-скоро, че съм дошъл за душата ти!…

Окуражени от виковете на Гагик, Шушик и Саркис също се приближиха.

— Хасо, накърши клони! — извика Ашот. Няколко минути след това, въоръжени с горящи елови клони, децата влязоха в пещерата.