Но и при нея нищо не излизаше. А когато погледна покритото с пот чело на Ашот и високо повдигащите му се гърди, тя изобщо загуби вяра в успеха на тази работа. Така май огън не ще получат…
— Нищо не излиза — пъшкайки тежко, призна Ашот, без да гледа Шушик.
В какво неудобно положение изпадна!
— Да, това май е по-трудно, отколкото да ядеш кисело мляко — съгласи се Гагик. И продължи вече сериозно: — Но за да получиш огън по първобитен начин, трябва да имаш и ръцете на първобитния човек… А ние… — И той протегна напред тънките си дълги пръсти. — Ето до какво довежда вечното писане!
Децата отново седяха мълчаливо, погълнати от мислите си.
Чат, чат!… — чуваше се от далечния край на пещерата.
— Ти какво правиш там, Хасо?… Нищо ли не излезе?
Дълго седяха децата в тягостно мълчание. Как, по какъв начин да получат огън? Тази мисъл измъчваше всички. Ясно е, че без огън са загубени.
— Но защо да стоим така, със скръстени ръце? — наруши най-после мълчанието Ашот. Продължавайте, търкайте, търкайте!
Той взе отново две съчки и започна ожесточено да ги търка една о друга.
Няколко минути в пещерата се чуваше само този сух, еднообразен звук. Но полза — никаква.
Най-после върху едната съчка на Ашот се появи лек дим. Замириса на изгоряло. Децата се въодушевиха, но огън все още нямаше.
— Така ли се получава огън? Само знаете да говорите големи приказки! — след продължително мълчание изведнъж каза Саркис.
— А как? Как предлагаш ти? — избухна Ашот. Ръцете му чак трепереха от умора. — Та нали първобитният човек…
„Първобитният човек!“… — прекъсна го Саркис. — Намерил с кого да прави сравнение! А физика учил ли си? Е, хайде обясни според законите на физиката защо никой от нас не можа да получи огън чрез триене и какво трябва да направим, за да го получим.
Ашот смутено мълчеше. Я виж ти! А той винаги мислеше, че това мамино синче нищо не разбира от физика!… Ха сега де, какво да му отговори?…
Ако в пещерата беше светло, Ашот щеше да види как високомерно и подигравателно се усмихваше самодоволният Саркис.
— Полето на триене на твоите съчки е много голямо, това е то! Те само се затоплят, а огън не дават… — Той помълча и поучително заключи: — Щом не знаеш нещо, питай по-напред другарите си, а след това взимай решения и заповядвай.
Забележката беше уместна и затова се стори на Ашот особено хаплива. Но той реши да не се предава.
— А виждал ли си рисунката в нашия учебник? — разпали се той. — Какво говори рисунката?…
— Говори, че ти не знаеш как да получиш огън подчертано спокойно отвърна Саркис. — Говори още и това, че трябва най-напред да се направи вдлъбнатина в равна дъсчица, да се постави в нея краят на пръчка и да се върти бързо с длани. Тогава полето на триене на двете повърхности ще бъде пет пъти по-малко, отколкото при тебе, а резултатите — пет пъти по-големи. Сега разбра ли? Убеди ли се, че първобитният човек е знаел по-добре от тебе физика?… И при това не е учил в училище, сам е стигнал…
Този път Ашот преглътна обидата.
— Но откъде да ти взема плоска дъсчица?… Какво правиш ти там, Хасо?
В това време Хасо се приближи до изхода с пълна шепа камъни, прегледа ги един по един и ги… хвърли. После излезе навън и веднага затъна едва ли не до кръста в рохкавия мек сняг.
— Къде, за какво? — викна Ашот.
— Трябва ми черен кремък с остър край…
— Да беше казал. Гагик, след мене!
След тях излезе и Саркис. Като утъпкваха пътечка в снега, децата се движеха покрай скалите.
Те се спряха на едно място, където под издатина, ниско надвиснала над земята, беше сухо, и започнаха да разглеждат камъните, от които беше съставена скалата.
Саркис държеше някакво жълтеникаво камъче и го разглеждаше внимателно.
— Казаха ти, че трябва черен — забеляза Ашот.
— Не се сърди, Ашот — намеси се Хасо, — и това е кремък. Я дай, Саркис, ще опитам… Истински кремък!… Да вървим!
— Е, какво? Какво? Намерихте ли? — спусна се насреща им Шушик.
Гагик изпъчи гордо гърди, сякаш се връщаше от някакво победоносно сражение.
— Скоро ще разбереш — тайнствено отвърна той. Хасо пак отиде навътре в пещерата и коленичи до приготвените от него борина и подпалки.
Чат, чат, чат!… И при всеки удар на огнивото о кремъка бели, златистожълти, огненочервени искри ту единични, ту на цели снопчета като дъга пламваха и се разлетяваха в мрака на пещерата.
Децата наклякаха наблизо зад овчарчето. Приведени напред, те следяха напрегнато и нетърпеливо ръцете на Хасо.
Ах, колко беше необходим огън!… Той щеше да разпръсне студа и мрака на тази непрогледна пещера. Огън… Бяха ли се замисляли те по-рано колко важен е той в живота на човека? Не, не случайно, види ce, нашите далечни прадеди са се прекланяли пред огъня!…