Ашот се наведе, после коленичи и продължи да лази почти на четири крака. Борината в ръцете му пращеше и всеки миг можеше да угасне. Но и през ум не му минаваше дори да се връща. Вече не мислеше за трупа на барса — тук въобще нямаше следи от звяра. Интересът към новото, неизвестното, към непознати светове, онзи интерес, който е присъщ за юношеската възраст, зовеше момчето напред.
Най-после с изподрани от острите камъни колене Ашот излезе от тесния проход и се озова в обширна пещера. Той беше вече толкова далеч от входа, че до него не достигаше никакъв звук отвън. И изведнъж го обзе някакво неопределено чувство, нещо, подобно на страх.
— Глупости! — каза високо той, за да се успокои, но в отговор от далечния тъмен ъгъл на пещерата отекна див гръмогласен смях.
Сърцето на Ашот трепна и сякаш спря. А ехото подхвана смеха — студен, сух, страшен, и той гърмеше зловещо под сводовете на пещерата…
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Шушик вика отначало Ашот, но тъй като той не отговаряше, момичето реши, че е безполезно да крещи. „Иска да ме изплаши, отмъщава си…“
Скоро обаче тревогата и се усили.
— Какво да правим, Саркис! Да тръгнем ли след него? — с треперещ глас попита тя.
Саркис също беше разтревожен. По-рано той би казал с безразличие: „Какво ме интересува? Както е отишъл, така и ще се върне.“ Но сега… Сега, след всички премеждия, думата другар звучеше съвсем другояче в сърцето на Саркис. То се знае, че и страхът от нова неизвестна беда също имаше значение. Този страх му подсказваше: подай ръка на другаря си, за да ти подаде утре и той… Но не беше само користта, само егоистичната сметка. То беше и съзнанието, че сам воинът на бойното поле не е воин. Синът на Баруйр разбра най-после тази премъдра истина. И това ново съзнание именно му подсказа постъпката, на каквато никога по-рано не би се решил.
Той взе два смолести клона, запали ги и влезе в пещерата. Страхуваше се и за да се окуражи, непрекъснато викаше:
— Ашот! Ашот!
Притиснала до гърдите си наръч клони, Шушик се провираше след Саркис, като се препъваше на всяка крачка о белите кости по земята.
Неравномерната светлина на факлите играеше по стените и очертаваше дългата сянка на Саркис. Пък и самият той, тънък и дълъг, приличаше на сянка.
„Какъв смел стана!“ — учудваше се Шушик, без да разбира, че не смелостта водеше Саркис напред, а властната потребност да се отплати на доброто с добро. Подобно желание той изпитваше за пръв път през живота си.
Там, където пътят се разклоняваше, Саркис се спря в недоумение. Накъде ли е тръгнал Ашот — наляво или надясно?…
— Огънят ти гасне… На, вземи нов клон — прошепна му Шушик. Кой знае защо, тя се страхуваше да говори високо и потръпваше всякога, когато Саркис викаше Ашот.
Саркис взе борината от Шушик, опита се да запали своята от нея, но така непохватно го направи, че и двете угаснаха.
Отначало децата не можеха дори да се виждат един друг. Но очите им постепенно привикнаха към тъмнината, а и тя сякаш се разсея, смени се със здрач, в който можеха криво-ляво да се промъкват.
— Да се връщаме — прошепна изплашено Шушик. Но Саркис, като мъж, не можеше да се съгласи.
— Не, докато не намерим другаря си, нямаме право да си отиваме… Да тръгнем надясно, по този широк проход — каза той и пое напред.
Колкото по-навътре отиваха, толкова по-тъмно ставаше около тях. Ясно беше, че без огън няма смисъл да продължават. Саркис упорствуваше и направи още няколко крачки навътре, но изведнъж някакъв звук го прикова на място. Котка! Жално мяукаше котка!
Те се ослушаха. Звукът се повтори — истинско мяукане, а след това последва друг, също много познат: котешко ръмжене и отчаян писък на мишка.
Но възможно ли е да има котка в този подземен свят?
Шушик се хвана инстинктивно за Саркис и почувствува, че той трепери.
Пак се раздаде писък някъде от свода на пещерата.
Децата вдигнаха глави и видяха… Не, не котка, нито мишка видяха те там, а голяма кръгла глава и кръгли, горящи в тъмнината фосфорни очи.
— Хай, хай!… — с не свой глас закрещя Саркис.
И тогава стана нещо чудно. Котката изведнъж придоби криле, размаха ги безшумно и се понесе над главите на децата.
— Сова! — промълви Саркис и отстъпи назад.
И те хукнаха. Спъваха се о камъни, кости се преплитаха в краката им, но те тичаха към изхода и им се струваше, че от тъмнината хищно ги следят някакви страшни същества…
Навън събраха борови трески и дори ги запалиха, но в пещерата вече не се решиха да се върнат. Саркис, отново обхванат от чувството за чест, направи няколко крачки към входа на пещерата, сигурен, че Шушик ще почне да го разубеждава от опасното му намерение. Така и стана. Шушик се развика и той се върна.