Едва напоследък Баруйр започваше да разбира, че не всичко ложе да се купи с пари.
Какво да прави? Към кого да се обърне? Ако не беше се разклатило положението на председателя Харут, можеше на него да се облегне, но дните на Харут са преброени, чакат само общо събрание… Загубен е и Баруйр.
Ето какви тежки мисли бяха налегнали завеждащ-склада, докато камионът му пътуваше срещу Барсовата клисура. И изведнъж той забеляза там движещи се в мъглата светлини.
„Какви са тези чудесии?“ — помнели си със страх той и сигурно щеше да се прекръсти, ако до него не седеше шофьорът.
— Сероп, какви светлини бягат там, в планината? А? — попита изплашено той.
Шофьорът се засмя.
— Какви светлини? Сторило ти се е.
Но все пак спря камиона. Излязоха и дълго се взираха в тъмнината, но нищо вече не видяха.
— Казвам ти — привидяло ти се е… Прочети молитвата, да прогониш злите духове, и нищо няма да ти се привижда — пошегува се шофьорът и се качи в кабината.
„Сигурно ще полудея. Прекалено много мисля“ — каза си Варуйр. Камионът потегли.
До селото Баруйр не продума вече нито дума, но светлинките по планинските склонове не му даваха мира, измъчваха го мрачни мисли.
В селото Баруйр не разказа на никого за видяното — страхуваше се от подигравки. И след една седмица чак разказа на жена си за своите страхове.
Тя сподели със съседката си, съседката пошепна на своята приятелка. Така селският „безжичен телефон“ разнесе до вечерта по целия колхоз слуха за светлинките по склоновете на Барсовата клисура. Научи и Арам.
— Ех, кой знае дали от страх не му се е привидяло! — махна безнадеждно ръка ловецът. — Страхливичък си е той.
Светлинките, които се появяваха нощем в планината, можеха да покажат на хората правия път. В селото обаче не се намери човек, който да повярва на Баруйр. Нещата, намерени в коритото на потока, бяха неопровержимо доказателство, че водата е отнесла децата. Само родителите на децата не вярваха и не искаха да вярват, че няма вече никаква надежда. И все със същия трепет в душата чакаха пред осиротелите си домове стареца Мурад.
Не беше леко на стареца Мурад да среща всеки ден майките на децата, да им говори обнадеждващи думи, в които и сам той вече не вярваше. „Докога ще ги лъжа? Докога ще се преструвам? — мислеше си той. — Стига вече, нека друг носи пощата, нека другите питат.“
И Мурад помоли селсъвета да го освободи от длъжността пощенски раздавач.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Всичко, преживяно досега, се струваше на децата нищожно в сравнение с новото нещастие. Бяха загубили другаря си. Какво са гладът, студът, заплахата от смърт пред това?… Без Ашот сякаш осиротяха.
— А пък аз за какво ли не го дразнех, как гледах само да се подиграя и на най-малкия му недостатък! — тъгуваше от все сърце Гагик. — Да беше сега тук, та ако ще и до утре да държи речи, от сутрин до вечер да прави забележки!…
И — чудно нещо! — колкото и да се мъчеше той да си спомни някакъв сериозен недостатък на Ашот, не можеше.
Шушик седеше, обхванала коленете си с ръце, и тихо плачеше. Овчарчето Хасо я увещаваше кротко:
— Легни си, хушке Шушик, късно е вече. Но можеха ли да заспят?…
Слънцето едва беше изгряло, а децата вече бяха до Пещерата на барса и палеха факлите си.
Саркис, не е ли по-добре да останеш тука с Шушик и да поддържате огъня? — посъветва Гагик.
— Не, аз съм задължен пред Ашот. Трябва да отида, каквото и да стане — заяви твърдо Саркис.
И другарите уважиха възвишеното чувство, породено в сърцето на момчето.
А Шушик? Тя предпочиташе да отиде срещу всякаква опасност с другарите си, отколкото да стои в мъчително очакване до входа на пещерата… Но когато видя отново мрачните стени с дупки и ями по тях, момичето се изплаши. Стори му се, че там живеят приказни дракони или са леговища на някакви неизвестни зверове. Пусна другарите си да минат отпред, а то пристъпяше плахо на края.
Вдигнали горящата борина над главите си, децата поеха отново по мрачните ходове. „Ей, Ашот! Е хей, ей, ей!…“ — отекваше под сводовете на тунелите и пещерите.
Когато дойдоха там, където ходът се раздвояваше. Гагик каза:
— Вчера тръгнахме надясно, но широкия ход, днес ще трябва да изследваме левия.
Децата се съгласиха, въпреки че и сега смятаха, че е невъзможно Ашот да избере такъв тесен и мрачен тунел. А не знаеха, че нищо не е в състояние да спре техния другар, щом е засегнато честолюбието му.
Спъваха се често, ожулваха си коленете о камъните, почти пълзяха по трудния проход и оглеждаха стените му, но никакви следи не намираха по тях.