— Стойте! Брей, че съм умна глава!… — изведнъж се удари по челото Гагик. — Ашот не е оставял знаци по стените, забравил е, но сигурно е хвърлял угарки от борина по земята, а?…
То се знае… щом е започвало да му пари на пръстите, сигурно ги е хвърлял — съгласи се Хасо.
Една борина стига най-много за сто крачки. Хубаво гледайте в краката си…
Сега децата вървяха ниско наведени, дори там, където не беше нужно. Осветяваха всяка ямичка, всяка издатина, но угарки от борина не видяха.
— Да се връщаме — разпореди се Гагик. — Проходът се стеснява и не ще можем да минем.
Но Саркис имаше такова силно желание да намери следи от Ашот, че без да слуша Гагик, продължаваше напред.
— Върни се, Саркис.
— Я как се запали! — усмихна се Хасо.
— Става човек — прошепна Гагик.
Той тъкмо отвори уста да повика отново Саркис, когато чу неговия вик:
— Намерих, намерих! Елате тука!…
Другарите се спуснаха напред. В ръцете си Саркис държеше обгоряла клечица, колкото кутре.
— Да вървим! Следа се намери, да вървим! — повтаряше развълнувано той. И така пламна, тъй се зарадва, че сякаш не угарка, а самия Ашот бе намерил.
— Ашот, ей, Ашот!… — заехтяха под сводовете звънките гласове.
— Гледайте, цяла борина! — извика Гагик. — Сигурно е изпаднала от колана му. Хасо, помагаш ли на Шушик? Помагаш, а? Взе ли борината от нея? Браво… Вървете след мене…
А къде беше през това време нашият храбър и горд Ашот?
Когато след тесния тунел се озова в голямата, светла пещера, както си спомня читателят, той чу силен смях, който го изплаши и прикова на място. От ужас косите му настръхнаха, а краката му се подкосиха. „Кой ли е?… Дали не е полуделият стар отшелник?“
Това беше първата мисъл, която се мярна в главата му, но подобно нещо, разбира се, той не можеше да приеме сериозно. Момчето се обърна с желание да побегне назад, в тесния тунел, по който току-що бе дошъл, но не посмя. Там, помисли си то, лесно ще го хванат. Не ще може нито да се обърне, нито да се измъкне… Камо ли да се защити с огън и брадва!…
На отсрещната страна на пещерата се виждаше вход към широк коридор, озарен от светлина, която идваше от някаква пукнатина в скалата. Ето къде можеше да се спаси. И като размахваше брадвата, вдигаше високо над главата си факела — сноп горяща борина, — Ашот пресече пещерата.
В коридора се спря и се огледа. Никой не го преследваше. Извика и прикован на място, се ослуша. Само ехото…
Ашот се поуспокои, но страхът, такъв страх, какъвто никога досега не беше изпитвал, не го напусна.
В коридора беше светло, но светлината падаше отгоре, от някаква пролука много високо на свода. Ах, да можеше да стигне до нея и още веднаж да погледне белия свят! Колко малко бе ценил досега ярката слънчева светлина, която озарява с радост всичко наоколо!…
Трябва да се върне, трябва да излезе от тази подземна тъмница на свобода, в… Барсовата клисура.
При тази мисъл момчето се усмихна горчиво. Колко нищожно му се струваше сега онова бедствено положение, в което бяха изпаднали отначало в Барсовата клисура! Те смятаха клисурата за затвор. А ето къде е истинският затвор!… Стремяха се да излязат от Барсовата клисура на свобода, а сега му се струваше, че свободата е именно Барсовата клисура, с нейния чист въздух, свирещи ветрове, с блесналите на слънцето ръждиви скали…
Ашот тръгна назад, но направи само няколко крачки и отново прокънтя страшният смях, отново всичките му мечти рухнаха.
„Полуделият отшелник“ му преграждаше пътя, а борината в ръцете му догаряше, свършваше… Не му оставаш нищо друго, освен да върви наслуки с надеждата да се измъкне по някакъв начин навън, на светло…
И така Ашот остана затворен в подземната тъмница.
Той не беше изгубил пътя. Ориентирайки се необикновено лесно във всякаква обстановка, момчето можеше безпогрешно да намери и изхода от пещерата, независимо от безкрайните разклонения и лабиринти. Но бедата беше там, че страхът скова смелостта му и то не се решаваше да тръгне по посока на смеха. А в такъв случай не можеше да се върне назад…
Оставаше му само едно: да върви в обратната посока, без да знае къде извежда пътят.
При светлината на факела като черно, мрачно огледало блесна езеро. Сякаш черен дракон се беше излегнал в подножието на също така черните стени на пещерата.
Като видя водата, Ашот потръпна и се стъписа. Но да се връща назад, беше невъзможно — там го чакаше полуделият отшелник — плод на болното му въображение…
Ашот освети езерото и се спря поразен: подземието тук се затваряше.
Какво можеше да направи?