Гласът на овчарчето разбуди няколко малки сови Те излетяха през процепа, който светеше горе.
На няколко крачки от ъгъла децата видяха малко тъмно езеро, а когато се приближиха и вдигнаха факлите, погледът им падна върху една тъмна фигура, седнала настрани до стената.
— Ашот! — извика Шушик и като видя, че той стои неподвижен, се свлече безпомощно на земята…
— Ашот, Ашот!… — разтърсваха го за раменете другарите му.
Но той не даваше никакви признаци на живот.
— Хайде да го занесем в онзи светъл ъгъл — каза Гагик и заедно с Хасо повдигнаха Ашот.
— Шушик, Шушик припадна! — извика разтревожено Саркис.
Хасо се върна. Наведе се над момичето и искаше да освети лицето и с борината, но огънят веднага угасна.
— Дай тука! — Той издърпа от ръцете на Саркис друга подпалка, но и тя по същия начин пламна и угасна веднага щом Хасо я приближи до земята.
От някаква дупка излизаше замайваща миризма на въглеокис, от която свят им се виеше и дишаха тежко.
Момчетата вдигнаха Шушик и я пренесоха в светлия ъгъл на широкия коридор, където вече лежеше Ашот.
Гагик се наклони над него. Очите му светеха възторжено.
— Жив, жив, диша! — извика той на другарите си.
— Наистина ли е жив? — дойде на себе си Шушик.
— Почакайте, аз ще го събудя… — И Гагик започна да разтрива ушите на Ашот и да го пляска по бузите.
— Какво правиш? — възмути се Шушик. Тя се наведе над Ашот и докосна с пръсти високото му бяло чело.
Момчето отвори най-после очи, погледна Шушик с невииждащ поглед и пак отпусна клепачи.
— Аз съм, аз, Шушик — разтърсваше го за раменете момичето.
Ашот се свести, надигна се с мъка и каза тихо: — Намерихте ли ме? Не сънувам ли? Главата ме боли…
Не беше минало и час, а децата вече седяха около силно горящия огън и разговаряха кротко.
Ашот гледаше ръждивите, позлатени от слънцето скали, Араратската долина, потънала в лека омара, и сърцето му тръпнеше радостно. Колко светъл, колко хубав е светът!…
— Е, сега вече се изравни с Камо от Лъчаван — каза Шушик и намигна на другарите си, а очите и блеснаха дяволито.
— Не споменавай това име, че пак ще скочи и ще отиде в тъмния свят — заплаши я Гагик.
— Наистина, че е тъмен… — с глух, уморен глас потвърди Ашот.
Онова, което му се случи за тези няколко часа, му се струваше като далечен спомен. Сега момчето беше щастливо, че в този чудесен свят той пак не е сам, че е отново с верните си приятели…
— Знаете ли колко беше ужасно! — призна си той. — Такъв страх ме хвана, какъвто никога не съм изпитвал.
Ашот изглеждаше малко виновен и смутен, но на устните му играеше усмивка, а очите му бяха кротки и добри.
„Такъв той е много по-приятен. Не обичам, когато вика и заповядва“ — помисли си Шушик.
— Защо не се върна? Заблуди ли се? — попита Саркис. Той за пръв път гледаше Ашот с такава любов и уважение.
Исках да се върна, но отшелникът застана на пътя ми — отвърна засмяно Ашот.
— Какъв отшелник? Нашият хазяин ли? — разтревожи се Шушик и погледна изплашено Ашот със сините си очи.
— Да, нашият хазяин… Изглежда, се е побъркал от самотата… Ръмжеше и се кикотеше в онази светла пещера.
— Ти с очите си ли го видя? — попита Хасо. — Не, само гласа му чувах… Овчарчето се усмихна.
— Това беше бухал — спокойно каза то и стана, за да отиде за съчки.
Виж ти! А нима бухалът може да се смее като човек?
— Да, вярно, че Хасо изплаши един бухал — потвърди Шушик.
Ашот мълчеше смутено.
— Е, какво се обърка? — гледаше го и се смееше Гагик.
— Тези звуци много ме изплашиха — призна си Ашот, зачерви се и погледна под вежди Шушик. — Не, Хасо се лъже, там, в пещерата, имаше хора. Един дори каза ясно: „Спя, спя.“
Хасо, който се беше върнал с наръч съчки, тихо се смееше. При светлината на огъня лъснаха ред равни красиви зъби, бляскаше и бялото на очите му.
— И това беше бухал. Колко съм ги слушал по горите. Отначало и аз се страхувах, мислех си — дяволи. Смеят се, свирят, скърцат, ломотят нещо… Искат да излъжат: „Спя, спя“, а току се нахвърлят. Баща ми после ми обясни и ми ги показа. Така че напразно си се страхувал.
Ашот се намръщи. Бухали? Добре, че другарите му не видяха в какво състояние беше, в какъв ужас изпадна. Срамуваше се от своята слабост, но му беше и неприятно, че той, син на ловец и сам що-годе ловец, не знае такова просто нещо — не знае как крещят бухалите…
Толкова неудобно се почувствува, че по челото му чак изби пот. „Е, да, разбира се, Хасо нощува винаги по планините, в пещерите и е слушал как крещят бухалите. А ние с баща ми вечер се връщаме от лов. Простено е и да не знаем“ — успокояваше се той.