— Е хайде, не го взимай толкова навътре! — каза Гагик. — И ние здравата се изплашихме. Попаднахме в една пещера — не пещера, а цяла болница: един плаче, друг въздиша, стене… Беше ужасно, нали, Шушик? Аз например уж не съм от плашливите, а като слушах как страдат хора, хвана ме и страх, и жал. Сърцето ми се късаше. А пък Хасо пак ще каже, че са били бухали или сови.
— Не, аз никога не съм чувал сови да плачат и въздишат. Това бяха дяволи… — И овчарчето погледна плахо към Пещерата на барса.
Сега пък Ашот се разсмя:
— А това са били истински сови! Те плачат като деца, цвъркат като мишки, въздишат…
— Наистина ли? — Шушик просто подскочи. — Значи значи и ние…
— И вие! — подхвана Ашот. — И вие също сте си въобразили, че пещерите са пълни с духове. Ето какво значи да не познаваш природата! Излиза, че ако вие бяхте на моето място, а аз на вашето, никой нямаше да се изплаши. Всъщност няма никакви чудеса в тези пещери, хайде пак да отидем! Време е да одерем кожата на барса! Приготви факли, Хасо, а тези разцепи с ножа — тънките не гаснат.
— И те гаснат… Когато искахме да вдигнем Шушик, моята борина угасна, и на Саркис също — каза Хасо.
— Как така? Защо? — учуди се Ашот. — Я чакай, къде беше това?…
— Там, където ти беше изпаднал в безсъзнание.
— Там, където аз… — замисли се Ашот. — Да, да, аз паднах върху някаква дупка на пода, откъдето излизаше въглеокис…
— Аз също се наведох и пламъкът ми угасна — намеси се в разговора Саркис.
Ашот започваше да разбира нещо много важно.
— Ти казваш, че Шушик загубила съзнание? Ами аз?… Виж ти загадка! Аз не бях ли над дупката?
— Не, ти седеше по-горе, до стената.
— Значи, това ме е спасило — каза Ашот. — Въглеокисът е газ, по-тежък от въздуха, той се стеле ниско, помните ли? Значи, аз съм бил застрашен от смърт, а вие сте ме спасили, така ли?… И Саркис ли?
— Как така — „и Саркис ли“?… Ако не беше той, нямаше да те намерим… Той откри следата ти — каза Шушик и изгледа всички победоносно: „Какво ви казвах аз за Саркис!…“
Ашот не можеше да дойде на себе си. Не можеше да проумее какво беше станало. Някакво чудо! Минавало ли му е някога през ума, че ще се наложи да спасяват живота му — при това в подземни галерии — Саркис, когото беше смятал за егоист, Гагик с неговата всеизвестна страхливот и това слабо момиченце на което въобще за нищо не разчиташе!. Та нали в сравнение с него всички те бяха безволеви, слаби същества — такива поне ги беше считал той досега. Не, тук има някакво недоразумение. Изглежда, че той не е познавал добре другарите си, неправилно е оценявал възможностите им. Лесно ли беше да се влезе в този подземен ад?… А те влязоха. Откъде бяха взели сили?… Или обединени от общата цел, другарите бяха станали по-мъжествени, по-издръжливи, по-упорити?… Така е, когато се съединят тънки, жилави пръчки — всички заедно те са устойчиви и твърди, като стъбло на дъб.
Известно време Ашот мълча и другарите му чувствуваха, че става нещо важно в душата му. А и той самият разбра, че за няколко минути в него настъпи истински прелом. Всъщност не може да се каже, че всичко това се извърши изведнъж. Характерът на Ашот се беше изменял бавно и незабелязано — всеки ден, всеки час, а последните минути бяха завършекът на четиридесетте дни, които децата бяха прекарали в плен. Така подпочвените води на Барсовата клисура се събират всеки час, всеки миг в недрата на земята и когато достигат крайния предел, изведнъж избликват навън.
Значи, всички наставления, които Ашот беше отправял към другарите си, особено към Саркис, трябваше да отправи и към самия себе си. Беше си въобразявал, че е безстрашен и силен, но животът показа, че и той без колектива е нищо…
И сякаш отгатнал мислите му, Гагик каза предпазливо и меко:
— Вярно е, нали, деца, че един без друг отдавна бихме загинали… Дори и най-смелият между нас. Така ли е, Ашот? — И Гагик погледна изпитателно другаря си.
— Да — отвърна тихо Ашот. — Но каквото било, било — каза той със съвсем друг тон. — Палете факлите, взимайте оръжието — ще ловим барса…
Той беше отново предишният Ашот — смел, мъжествен, самоотвержен. В очите му пак гореше жар.
Като виждаше, че другарите му се колебаят, той попита с насмешка:
— Май совите здраво са ви наплашили, а?
— Намернл страхливци! — изпъчи гърди Гагик. — Напразно ни разиграваш, това е то! Два дни тършувахме по всички дупки и пукнатини: твоя барс го няма никакъв, изчезнал!…
Саркис и Шушик поддържаха Гагик, но Ашот не беше съгласен с тях. Той смяташе, че след толкова мъки и тревоги не бива да се отказват от търсенето. Защо да приличат на войска, която, понесла много жертви при обсадата на крепостта, в решителния момент изведнъж се разколебава и отстъпва? Не, Ашот не е от онези пълководци, които бързо се отчайват. Най-напред обаче трябва да убеди „войската“!…