Той коленичи до входа на пещерата и показа на другарите си кръглата следа върху пясъка. Отпечатъците от ноктите на звяра бяха ясни и водеха навътре в пещерата. Барсът не беше излизал обратно.
— Е, разбрахте ли? Уверихте ли се, че той е там? — попита Ашот. В гласа му звучеше упрек.
— Може да е минал през пещерата и да е излязъл до Овчарника? — приведе последния си довод Саркис.
Ашот се усмихна злъчно. Как да им обясни, че ранено животно не може да измине такъв стръмен и дълъг път!
— Барсът не е отишъл далече, той е някъде съвсем близо, в някой тъмен ъгъл… Сигурно е хвърлил вече петалата… — убеждаваше другарите си Ашот. — Когато вървяхте, не видяхте ли, че коридорите се разклоняваха?
— Разклоняваха се — призна Саркис.
— Защо тогава казвате, че сте огледали всички дупки и пукнатини? Хайде, тръгвайте след мене! Да не се казвам Ашот, ако не занесем в село кожата на барса — знамето на нашите победи!
Думите на Ашот се сториха убедителни на децата. Неговото въодушевление ги зарази и те пак последваха своя малък пълководец в пещерата.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Децата понесоха леките си дълги копия. Освен това Ашот взе „боздугана на предисторическия човек“, Гагик брадвата на отшелника, а овчарчето — неразделния си кривак. Шушик държеше борината.
Когато дойдоха до разклонението на подземните ходове, Ашот попита другарите си:
— Вие сте минали по десния коридор. От него отделят ли се други встрани?
— Да, той скоро се разделя на два.
— Ясно. Барсът не е отишъл нито надясно, нито наляво — ние вече проучихме и двата коридора: единия аз, а другия вие. Сега е ясно.
Децата тръгнаха надясно. На двадесетина крачки се отклоняваше ход наляво и без да се колебае, Ашот поведе другарите си по този нов за тях път.
Макар че имаха вече опит в пътешествията си по подземните ходове, все пак някакъв инстинктивен страх свиваше сърцата им.
Пък не беше и шега този поход за барса. А сега вече нямаше съмнение, че ще го срещнат. Всички други проходи бяха прегледани.
Гагик беше много сериозен, Саркис вървеше бавно, малко по-назад, а Шушик се взираше в лицата на другарите си с желание да разбере каква горе-долу опасност ги очаква.
Само Ашот си подсвиркваше безгрижно и всякак се стараеше да покаже, че цялата тази експедиция е дребна работа за него.
Скоро по земята се появиха следи от кръв и страхът на децата се усили. Съсредоточени и мълчаливи, те тръгнаха по следите.
Ашот освети стените на пещерата, пода, после насочи пламъка на факела надясно и изведнъж изтръпна, отстъпи назад. В една ниша лъсна пъстрата кожа на звяра…
Децата се притиснаха към стената на пещерата. В червеникавата светлина на факлите кожата на барса заискри, забляска, също като златотъкана царска мантия, небрежно хвърлена на черната земя.
Барсът вдигна глава и с тежкия поглед на мътните си очи погледна неканените гости. Не му оставаше да живее дълго, а очите на умиращите зверове не излъчват онази жива, фосфорна светлина, която е характерна за целия котешки род.
Ашот разбра това и каза:
— Не се бойте… умира…
Ала барсът постепенно се съвземаше от унеса си. Силите, които все още се таяха в него, започнаха да се пробуждат. Ето помръдна мустаци, вдигна изведнъж потръпващата си горна устна и оголи страшните си зъби.
По гърбовете на децата преминаха студени тръпки.
Пещерата на това място беше доста широка и те имаха възможност да се отдалечат от звяра.
Момчетата стискаха копията в треперещите си ръце, а Шушик взе инстинктивно камък от земята… Всички чакаха напрегнато какво ще каже Ашот.
— Не се бойте — прошепна той, но когато погледна пак звяра, побледня.
Барсът показваше нокти и удряше с дългата си опашка камъка — готвеше се за скок. Свит като пружина, той се долепи с цялото си тяло до земята. Очите му се оживиха и търсеха жертвата. От петте деца, застанали пред него, той трябваше да избере едно и верен на котешката си природа, да се хвърли именно върху него.
И точно тогава дойде на помощ на децата онова, което Ашот беше чел за ловците и животните. Момчето си спомни изведнъж как ловят тигри на Малайските острови. Когато намерят звяра, туземците го обкръжават и започват да играят около него е размахани копия. Тигърът гледа и не може да реши кого да нападне. А те с глъч и врява все повече стесняват кръга и хвърлят копията си в тигъра…