Все пo-често изпод стоманата излитаха снопове искри и в пещерата изведнъж замириса остро на горяща прахан.
— Джан7 огън! — викна Шушик, като скочи от мястото си.
Но Ашот бързо и затвори устата с ръка:
— Шшшт!… Не пречи!
Хасо работеше така съсредоточено, че за него в тази минута сякаш нищо не съществуваше — нито това, което го заобикаляше, нито другарите му. Но наведен над леко димящото парченце прахан, той именно заради другарите си беше забравил всичко на света. Знаеше, че от това късче сушена гъба сега зависи животът му.
Той взе суха тресчица, прищипа в нея праханта и започна да духа леко и внимателно — така че зараждащото се огънче да не угасне от неговия дъх, а да получи малко въздух, за да се разпали и пламне.
— Е, какво става? — не издържа и извика Ашот.
— Почакай, почакай, ей сега — кротко отвърна Хасо, но като вдигна треската, изстина: огънят умря, преди да се е родил…
— Ха сега, получавай! Това е то, твоето нетърпение! — викна в лицето на Ашот Шушик и излезе от пещерата.
Последваха я и другите. Хасо вървеше с ниско наведена глава. Ето на, той беше получил вече огън, получил го беше с цената на голямо напрежение! Защо му попречиха, не му позволиха да довърши работата си?… Сега на овчарчето беше ясно защо механикът на фермата Карекин никога не извършваше поправките в присъствие на клиента. „Ела утре в толкова и толкова часа и ще си го вземеш“ — казваше той и се затваряше сам в малката си работилничка.
Защо не продължаваш? Къде ти е кремъкът? попита Ашот, без да скрива раздразнението си.
— Кремъкът се изхаби… Острите краища се очукаха, не дават вече искри, виждаш ли? — И той показа на Ашот малкото тъпо парченце.
Децата прекараха цялата нощ в студената пещера. Мразовитият вятър свободно нахлуваше през незакрития вход. По едно време Хасо излезе безшумно, като внимаваше да не събуди другарите си. Той събра големи камъни и издигна с тях нещо като защитна стена пред входа. А когато след това легна пак и прегърна своя неразделен приятел Бойнах, чу как тежко въздъхна насън Шушик… Горкичката, може би й беше студено или пък „леглото“ й беше много кораво.
Сърцето му се сви. „Тя поне да не беше с нас! — помисли си той. — На нея й е по-тежко, отколкото на всички нас…“
Той пак стана и грижливо покри момичето с дебелата си топла аба, с която беше прекарал не една нощ в планината. От дъното на пещерата се чуваше монотонното, непрекъснато бълбукане на водата, а навън свиреше виелицата. Колко дълга е нощта, когато не ти се спи!
… Сутринта децата се събудиха с натежали глави, в ужасно настроение
Най-рано стана Хасо. Той предпазливо си взе от Шушик абичката: ще видят децата — ще му стане неудобно; после разтури каменната „врата“ и отиде в познатата вече вдлъбнатина на скалата. Не след дълго намери шепа кремъци и се зае отново със своите опити.
Момчето още от вечерта беше турило в пазвата си праханта и парчетата от прогнилото дърво, за да поизсъхнат.
Когато, обзети от нетърпение, другарите пак се събраха зад гърба на момчето, то стана неспокойно. Ръцете му трепереха, не можеше да се съсредоточи в работата, която изискваше голяма предпазливост. А Хасо много добре знаеше колко степени преминава искрата, преди да се превърне в огън!
Най-напред трябва да се запали праханта. От праханта искрата ще премине на памука, а от памука — на гнилото дърво. Гнилото дърво тлее, дими, но не дава пламък. Пламък ще дадат само сухите трески. Но я се опитай от тлеещото дърво да подпалиш треските, да загорят, да дадат пламък!… Огънят трябва да се раздуха, но как? Всичко зависи от това как се духа, от разстоянието, от което се духа, и от силата на духането. Ако огънят се духа много отблизо, въглеродът, отделяй от белите дробове, може да угаси слабия пламък; ако е от по-отдалече — струята не ще достигне до пламъка, а само ще тласне въздух, богат на кислород, едва ще докосне тлеещите трески и ще разпали огъня.
Всичко това Хасо знаеше, разбира се, само от опит и не можеше да обясни на другарите си такива тънкости.
Добре, че Шушик дойде навреме на помощ на свенливото овчарче. С правото на единствено момиче тя говореше смело с „началството“ и затова каза:
— Ашот, хайде да не повтаряме вчерашното. Да се дръпнем настрана! Какво се изсипахте тук?…
Всички послушно станаха и се поотдалечиха. Но никой не беше в състояние да откъсне поглед от ритмичните движения на ръцете на овчарчето и от огнените снопчета, които пламваха върху тъмния фон на пещерата.