И Ашот веднага реши да се възползува от тактиката на малайците.
— Движете се! Движете се, за да не може да си избере цел! — извика той. — Играйте кочари!…
Загубили ума и дума от страх, децата повтаряха несъзнателно всички движения на Ашот, а Хасо извади бързо неразделната си свирка и засвири лудешки танц.
В такъв критичен момент това можеше да изглежда безумие. Но барсът наистина се смути. Той нямаше възможност да си набележи цел, защото двуногите скачаха като кози.
Този начин за самозащита се оказа правилен.
— Стеснявайте кръга, стеснявайте! — командуваше Ашот.
Звярът така се зашемети от музиката и вихрената игра на светлините, че само въртеше глава.
— Хвърляйте копията!
Четирите копия наведнъж полетяха във въздуха, а камъкът от треперещите ръце на Шушик падна на земята.
Звярът се изправи на задните си крака, изрева, но отново падна на предните си лапи. Едно копие се беше забило в хълбока му. Дръжката, наклонена към земята, се клатеше при всяко движение на звяра и му причиняваше ужасна болка.
Децата останаха обезоръжени, само Ашот държеше в ръцете си тежка тояга, на чийто край беше привързан голям камък.
— Взимайте камъни, не се страхувайте… И главно, не преставайте да се движите…
Ашот беше в трескаво състояние. Кръвта на бащата, ловеца, в този момент кипеше в жилите му. С горящи очи той следеше всяко движение на барса и същевременно наблюдаваше зорко другарите си и не им позволяваше нито за миг да останат неподвижни.
— Пъхни в устата му края на кривака, отвлечи вниманието му! — извика той на Хасо.
Овчарчето издебна удобен момент и мушна края на гегата си между зъбите на омаломощения звяр. Барсът го захапа и започна бясно да го гризе. А Ашот в това време се промъкна в тъмния ъгъл на пещерата, приближи се до звяра отстрани и стовари върху главата му тежкия „чук“.
Барсът тутакси се отпусна, краката му трепнаха конвулсивно и той се изпружи безжизнено.
— Видяхте ли какво направи момчето? — възторжено завика Гагик и се удари с юмрук в гърдите. — Почакайте, може още да не е доубит? Я дайте аз…
Той измъкна от колана си брадвата на отшелника, замахна, но веднага я отпусна, без да докосне звяра.
— Току-виж, че се надигнал и ми изкарал червата — каза той, отдръпна се настрана и се облегна на стената. — По-добре с камък… Я се отместете!…
Град от камъни се посипа по звяра. Но той беше вече безразличен и към камъните, и към огъня, и към виковете. Впрочем барсът и мъртъв дори беше толкова страшен, че дълго никой не се решаваше да отиде при него.
Едва след известно време децата добиха кураж. Те се приближиха до звяра, дръпнаха му опашката, попипаха изстиващите му лапи. После вдигнаха трупа и го понесоха към изхода на пещерата, но така внимателно, че да не закачат никъде великолепната кожа.
След дълги мъчения децата излязоха най-после с тежкия си товар на слънце и се спогледаха възторжено. Ама че слука! Как ще се смаят хората, като научат за техните подвизи!…
— Сега, Ашот, аз ще те наградя с медал „За победител на барса“ — весело каза Шушик и закачи на палтото му красив смокинов лист. — Вече имаме двама наградени.
Ашот запротестира:
— Всички, всички!… Защо само мене?… — И смутен от тази шеговита церемония, побърза да промени темата на разговора. — Няма защо да се хвалим — каза той. — Мечката уби барса, а ние само го завладяхме…
— Съвсем не! — възрази Шушик. — Нито мечката, нито барсът дойдоха сами в ръцете ни — и единия, и другия придобихме със собствен труд.
— Как да ви разбирам, моля? — осведоми се Гагик.
— Много просто! Ако Ашот не беше поставил капана, нито този звяр щеше да лежи тука, нито мечото месо щеше да виси в пещерата ни…
Вярно! И Ашот дори не се сещаше за това. Капанът свърши повече работа, отколкото се надяваха нашите деца. Нали барсът се разяри от болката, причинена от забитото в лапата му железце. В нормално състояние той не би нападнал мечката, не би пострадал в борба с нея толкова много, та да се оттегли и чака смъртта си някъде в пещерата, а би продължил странствуванията си по скалите…
Другарите пак го хвалят, пак го издигат начело! И за пръв път, откак бяха попаднали в Барсовата клисура, Ашот се изчерви от смущение. Да, справедливи са другарите му…
Той си спомни онова злополучно тайно гласуване и… се усмихна. А по-рано винаги настръхваше, щом само се сетеше за този ден. „Невъздържан бях, не зачитах другарите си“ — с искрено разкаяние си мислеше той. За няколко дни момчето сякаш порасна.
Да, тези промени се извършиха бързо, много бързо. Но и събитията, които ставаха в Барсовата клисура, не следваха ли едно след друго със същата бързина?… А нали само благодарение на тях с всеки изминат час децата укрепваха, растяха, възмъжаваха?…