— Хасо, дери по-внимателно кожата, гледай да не я скъсаш… Саркис и Шушик да ти помогнат — откъсна се от мислите си и рече Ашот. — Ще я натъпчем с трева и ще имаме истински барс… Ще го поставим в училищния музей… А сега аз ще отида за копията.
И Ашот влезе отново в пещерата.
„Никъде да не я скъсаш!“ — повтори Хасо. — Ами че тя вече е скъсана! Погледни, Шушик…
— Как мислите, от чие копие? — попита Гагик, като се взираше в дупчицата на кожата.
— Ако съдим по силата на удара, от твоето — усмихна се Шушик. — А тази драскотина вероятно е от копието на Ашот… Хасо, я разгледай внимателно: двете други копия май че въобще не са улучили звяра. Брей, че юнаци!
Но Хасо откри по кожата още една дупчица, значи, трима от четиримата бяха улучили.
— Ашот след малко ще донесе копията и всичко ще се разбере — каза Гагик; Хасо продължаваше с ножа да отделя сръчно кожата от месото и костите.
Саркис му помагаше намръщен както винаги.
— Ох, колко е тлъст! Жалко, че е нечисто месо — поклати глава Хасо, после погледна Саркис и многозначително добави: — „И вълкът в гората не живее сам“… Да, другарят цена няма! С добър другар не ще загинеш.
Ашот излезе от пещерата е брадвата и каменния чук на рамо и връзка копия в ръка. Заслепен от слънчевата светлина, той присвиваше очи и дълго не можеше да дойде на себе си. Нямаше търпение по-скоро да разгледа копията и да разбере кое точно се беше забило в хълбока на барса. Но Хасо, забелязал засъхнала кръв пo острието на своето копне, издърпа бързо от ръцете на Ашот всички копия и едно след друго ги заби с остриетата в земята.
— Какво правиш?… — улови го за ръката Ашот.
— Нищо, чистя ги. Омърсили са се… — отвърна невинно овчарчето.
Пръстта изтри следите от кръвта и по този начин така си и остана загадка чие копие беше нанесло смъртоносния удар на барса…
— Но нали трябваше да разберем… — промълви смутено Ашот.
— Защо? А не е ли ясно, че… — И широко усмихнат, Хасо подаде на Ашот копието му: — Ето! Кръвта беше на това копие… Дръж!
Сърцето на Ашот заби силно.
— Така ли?… — пламна той.
А Шушик гледаше овчарчето и си мислеше радостно: „Вижте само какво сърце има…“
Хасо улови погледа и и наведе смутено глава.
— Наистина ли кръвта беше на моето копие? — развълнувано попита отново Ашот.
Той искрено повярва и беше радостен и горд. Когато той и Гагик тръгнаха пак към пещерата за кости, Шушик попита тихо Хасо:
— Защо направи така?
Овчарчето се смути, сякаш го бяха изобличили в нещо лошо. Отначало се опита да убеди момичето, че е казал истината, но като разбра, че тя знае всичко, призна.
— Не бива да се унижава другарят — каза той сериозно и тържествено.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Хасо не беше свършил още работата си, когато от пещерата изтича Гагик с огромни рога на главата. Шушик дори се стъписа: — Ой, какви рога! От какво животно са?
— Водачът на природолюбителите смята, че някога са украсявали главата на огромен кавказки елен. Такива елени вече няма. Погледнете само — същински дъбови клони! Как ли е минал еленът по такъв тесен ход?… Чудно!
От пещерата излезе и Ашот. В едната си ръка държеше ученическата чанта на Шушик, натъпкана с дребни кости, а в другата — череп с извити рога. От какво ли животно беше? Естествено нито от муфлон-самец, нито от козел. А от какво ли?…
— И защо ти са толкова кости? — учуди се Шушик. — Как? — възмути се Ашот. — Нито една няма да оставя! Но ти разбираш ли, че сме попаднали на животинско гробище? Ще видите колко учени ще се заемат с тези кости… Хайде, по-бързо, Гагик, Шушик, да вървим…
И те непрекъснато влизаха и излизаха и мъкнеха от пещерата кости от всякакъв вид и големина… Колко много различни животни! Кога и защо са влизали в пещерата? И тревопасни, и гризачи, и хищници…
Беше превалило пладне, когато децата седнаха уморени пред пещерата.
— Тук и ще обядваме — заяви Ашот. — Гагик, изтичай до нашата пещера за месо. Да хапнем и да се опитаме да разгадаем какви са били тези животни и защо са се заврели тука.
Скоро на огъня засъска набоденото на шиш мечо месо.
Хасо одра най-после кожата на барса, без никъде да я среже, и я наметна на рамото на Шушик.
Гладката лъскава кожа светеше на слънцето, златистите отблясъци на козината се преливаха, играеха. Човек мъчно можеше да си представи, че съвсем доскоро такава красота е принадлежала на коварен и кръвожаден хищник.