Кожата беше около метър и половина, а и опашката — не по-малко от метър.
— Аз ей сега ще се превърна в барс да видя дали ще издържи сърцето на Саркис… — И Гагик се вмъкна в кожата на звяра и заръмжа зловещо: „Уахк, уахк, уахк!…“
Всички се разсмяха, снизходителна усмивка се появи и на лицето на Саркис.
— Слава на небесата, най-после слънцето излезе иззад облаците! — поклони се Гагик на Саркис. — Хайде да постелем кожата и да обядваме на нея.порадвайте се какви чудесии само стават! До вчера той всяваше ужас в сърцата ни, а днес се е проснал пред нас.
След обяда децата се заеха е костите, намерени в пещерата. Разглеждаха ги една по една и правеха разни предположения.
Ашот още веднаж учуди всички с познанията си. Оказа се, че се е занимавал сериозно със зоология, прочел много книги. Интересували са го и най-дребните неща, свързани с животинския свят: устройството на животинското тяло, навиците и склонностите на животното.
Какви ли кости не намериха децата в пещерата! От най-дребните кокалчета на лисича опашка до огромните кости на отдавна умрял елен. Ашот се възхищаваше на тези безформени, изцапани с глина купища останки.
— Това е глезен на козел. Това — парче от щипки на рак, а това — човка от яребица.
— Чакай, чакай! — прекъсна го Гагик. — Няма какво да ми четеш евангелие над главата, като чичо отшелник. Какво общо има яребицата с тази дълбока, тъмна пещера?
— Яребицата ли? Тя е попаднала в пещерата в корема на бухала — намираше веднага отговор Ашот. — А както вече ти е известно, в тази пещера живеят бухали. Денем се крият в пещерата, а нощем ходят на лов.
— Да, възможно е… — съгласи се неохотно Гагик. — Но дори и да си прав, какво значение има? На кого е нужно всичко това?
— Защо? — учуди се Ашот. — Нали всяка костичка разказва за нещо…
— Е! Сега на нас това не ни трябва — промърмори Гагик.
Но Ашот реши да не му обръща внимание.
— Ето тия рога — упорито продължаваше той — говорят за много неща. Огромните елени, които са ги носели, са живели в горите. Значи, някога тук е имало големи и гъсти гори. Ето череп от магаре, ето копито от кон — прехвърляше Ашот богатството си42.
— Ама че го каза! поклати отново с недоверие глава Гагик. — Лисица — може, язовец — може, но коне и магарета какво ще правят тук? Не, братко, баламосваш ни.
— А то е толкова лесно обяснимо! — изчерви се до корена на косите си Ашот. — Зверовете са разкъсвали коня и магарето и парче по парче са ги домъквали в това скришно място.
— Мъдро говори, а? — принуди се да признае Гагик. — Но ето че най-главното все пак не каза: защо нашият мил барс се е заврял в тази пещера?…
Младият природолюбител се замисли за миг, но после сякаш си спомни нещо и се оживи.
— Тази пещера е била гробище на животните — отговори той. — Когато са чувствували, че краят им наближава, те са идвали тука, завирали са се в най-тъмните ъгли и ниши и там са издъхвали. Моят баща ми е казвал, че умиращите животни се стараят да отидат по-далеч от чуждите погледи, да се скрият.
— Сега вече ти вярвам, че си ловец. И тъй като съм две седмици по-голям от тебе, ела тука по бащински да те целуна… И сега можеш да говориш колкото си искаш!…
Гагик стана, взе от огъня парченце въглен и над входа на Пещерата на барса написа с големи букви:
Открито от млади природолюбители при училище „Степан Шаумян“ в село Айкецор под ръководството на Ашот Сароян 17 декември 1953 година
Като свърши, той отстъпи няколко крачки и с ръце на хълбоците заразглежда с гордост произведението си.
— Ето и паметната плоча! Не ви ли казвах, че в края на краищата всичко ще се нареди!
Ашот направи снежна топка и изтри старателно от „паметната плоча“ думите „под ръководството на Ашот Сароян“…
„По-рано никога не би направил такова нещо“ — мина през ума на Шушик. Тя нищо не каза и само се усмихна на Ашот. А той, доволен от постъпката си, каза тихо, сякаш на себе си:
— Така е по-добре. Хайде, ставайте, време е да си ходим.
Слънцето беше залязло и отблясъците от лъчите му вече гаснеха зад планинските хребети, когато, натоварени с трофеите си, децата се прибраха в Пещерата на отшелника.
Сърцата им бяха спокойни. Врагът беше унищожен и над тях не виснеше опасност. Дори може би щяха да принесат полза на страната си и на науката…
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Така с цената на големи изпитания и мъки децата си извоюваха известно спокойствие и сигурност. Времето беше хубаво, но те бяха напълно готови да посрещнат и лошото. Дърва имаха, храна — също. Имаха и жилище, топло и удобно. Нека върховете на Малък Кавказ изпращат колкото си искат бури и виелици — сега те не са страшни.
42
Нищо не съм преувеличил тук. Само съм изброил някои от 1798-те кости от 659 различни животни, които действително нашите учени са намерили в пещера на един от южните склонове на Малък Кавказ, точно срещу Малък Арарат. Сега тe се пазят в музея на Зоологическия институт при Арменската академия на науките — В. А.