В лозето те разровиха снега, повдигнаха лозите и отдолу намериха окапали зърна грозде. Нощният студ ги беше попарил и направил твърди като орехчета.
— Ах, минаха онези щастливи дни, когато ядяхме прясно грозде!… — въздъхна Гагик. — Защо ни доведе тука? За да ни припомниш за щастливото минало ли?
— Не — каза Ашот. — Трябва да подрежем лозите и да заровим в земята калемите. Хасо, дай тука ножчето, а вие вземете брадвата и изкопайте тръпчинка.
Когато нарязаха доста пръчки и ги заровиха в земята, Ашот седна на един камък.
— Да — каза тържествено той. — Много премеждия прекарахме тук, но дори само тези калеми си струват теглилата ни. От тях колхозът ще посади ново лозе, което няма да има нужда да се зарива наесен и отрива напролет тукашната лоза се е приспособила към студа…
Хасо с учудване забеляза, че думите на Ашот зарадваха извънредно много и Гагик, и Шушик, та дори и Саркис. Понеже прекарваше цялото си време със стадата, той не можеше да прецени значението на това откритие така, както го преценяваха децата на лозарите. Те знаеха колко труд и разноски изискваха напролет и наесен лозята. Още повече, че тази работа не можеше да се механизира. Всяка есен след прибирането на реколтата всички колхозници се залавяха със заравянето на лозята. А за да насмогнат, викаха хора и от планинските райони. Ако пък зимата настъпеше неочаквано, както през тази 1953 година, лозите измръзваха и цели три години трябваше да се чака, докато започнат да раждат младите.
Дивото лозе в Барсовата клисура можеше да подсети за много неща лозарите — нали и то беше посадено от човек. Една част от него беше загинала през зимните студове, а друга се беше приспособила към суровите природни условия, към студа и сушата, и даваше плод. Лозето беше подивяло, защото нямаше кой да се грижи за него, но затова пък с годините беше придобило особена устойчивост, издръжливост срещу бедствията и болестите.
Децата разбраха много добре всичко това и с въодушевление се заловиха за работа. Изкопаха дълги трапове и в тях заровиха много лозови пръчки.
— Това е цяло откритие! Заради нашата лоза може и учени да дойдат тука — каза Ашот.
Докато децата работеха, над клисурата неусетно пролази мрак, а мъглата в усоите се сгъсти.
— Да се не знае и потокът макар! — намигна на другарите си Гагик. — Да не беше отвлякъл абата ми, щях да наметна сега Шушик.
Хасо разбра намека и се закани на Гагик с кривака.
— Да. вярно. Уж по обяд се къпахме, а всички сме мокри, като че ли сега излизаме от банята. Хайде да си вървим — разпореди се Ашот, — да не би да се разболеем.
Сега децата с още по-голямо нетърпение зачакаха деня, когато ще се върнат на село. Няма с празни ръце да си отидат, а с ценни, полезни придобивки. Нека хората кажат, че дори затворени между скалите и откъснати от живота, пионерите от Айкецор пак са мислели за своята страна, направили са нещо добро за нея.
Тази вечер всичко навяваше спокойствие. Новата печка бумтеше напевно и пръскаше приятна топлина. В пещерата вече нямаше нито дим, нито сажди, въздухът беше чист и свеж.
Изглежда, че Чернушка се беше убедила най-после, че барсът няма да оживее. Лежеше си спокойно до него и кротко преживяше.
Хасо извади свирката и нежните, мелодични звуци пренесоха децата по зелените ливади на Кавказките планини, сред простодушните овчари.
Хасо свиреше, а Чернушка предъвкваше тревичка и се заслушваше в звуците на свирката. Така, с леко приведена глава, слушаше господаря си и Бойнах. Агънцето се беше настанило удобно на обикновеното си място в скута на Шушик. Момичето и нощем не се разделяше със своя любимец, прегръщаше го и така заспиваше. И Чернушка, види се, от благодарност, се отнасяше с особена нежност към Шушик. Тя също лягаше близо до момичето и без да сваля поглед от агънцето, преживяше до зори храната си.
Другият питомец на Шушик, таралежчето, кой знае защо, тази вечер въобще не излезе от убежището си. И това беше странно.
Шушик отиде да го вземе, донесе го до печката, но таралежчето беше необикновено лениво, отпуснато, безразлично към всичко.
— Разболяло се е таралежчето ми… — разтревожи се момичето. — Погледни, Ашот: нито тича, нито яде…
— Заспива… Заспива зимен сън, не го буди — обясни Ашот. — Дай да го отнесем в гнездото му.
Напълниха една вдлъбнатина в стената със сухи листа и трева и сложиха там таралежчето.
— Никой да не го безпокои, то вече е заспало… до месец март — каза Ашот.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА