Выбрать главу

На четиридесет и петия ден от своя плен, след като закусиха добре, децата насядаха около печката и дълго мълчаха, погълнати от мислите си.

Саркис седеше, навел мрачно голямата си глава. Колкото повече се сближаваше с другарите, толкова позамислен и мълчалив ставаше. В душата на момчето изглежда, се водеше голяма борба,

Той вдигна очи към Ашот и неочаквано попита:

— Когато се върнем на село, как трябва да живея?

Въпросът за неговите отношения с баща му го измъчваше, но момчето не посмя да каже направо.

— Как да живееш ли? Както ти подскаже съвестта.

— Съвестта ми?… Моята съвест ме учи… — Той помълча, но се реши изведнъж и развълнувано добави: — Не е лесно все пак, та той ми е баща!…

И наистина Саркис постави трудна задача пред другарите си. Какво да му кажат, какво да го посъветват? Всички мълчаха и само Ашот, като най-решителен и най-прям, погледна Саркис право в очите и каза:

— Кое според тебе е по-важно за пионера: личните интереси или интересите на колхоза?

Пак настъпи мълчание, но то говореше много на Саркис. Значи, всички мислят така… Значи, дошло е време да решава…

— Добре — едва можа да каже той, но погледът му, изразът на лицето, високо вдигнатата глава — всичко свидетелствуваше за победата, която момчето беше удържало над себе си.

Минаха още няколко минути и Саркис каза:

— В село никой не ми е говорил за баща ми. Защо мълчахте. Колкото по-рано научех истината, толкова по-добре щеше да е за мене. Но аз много неща от постъпките на баща си не знаех, а и майка ми не знаеше…

Въпросът беше зададен разумно и Ашот мислеше как да му отговори, когато се намеси Гагик:

— Ти чувал ли си поговорката: „Който говори истината, трябва винаги да има оседлан кон“… Та щом я каже, да яхне коня и да бяга.

Децата се засмяха, а Гагик продължи сериозно:

— Да, щом казваш истината, по-добре плюй си на петите и — в Барсовата клисура, та да си спасиш главата… А ние, щом и без това сме в клисурата, защо да мълчим?

— Това, разбира се, е несериозен отговор — възрази Ашот. — Въпросът е там, Саркис, че ако бяхме казали всичко това в село, нямаше да ти подействува. А тук е друго. Условията са други. Тук ние всички заедно ти отворихме очите, обстоятелствата също помогнаха… Сам знаеш кои… А мислиш ли, че в село премълчаваме несправедливостите? Казваме ги! Но там често ще чуеш: „Вие сте още деца, не са за вас тези работи.“ Не, за нас са! — Лявата му буза трепна нервно, а в очите му светна познатият на всички огън. — Нека не мислят, че ние нищо не схващаме… Ние всичко виждаме и разбираме! — повиши глас той. — Когато пораснем, ще докажем…

— Ашот, когато пораснеш, ще бъдеш ли наш председател? — попита простодушно Хасо.

Всички се засмяха, а Ашот все така направо отговори:

— Да, ще бъда! Аз съм си поставил за цел да стана председател на нашия колхоз. Както искате го напечете — честолюбие ли, или нещо друго… Ще стана агроном, ще се върна на село и ще кажа на всички: „Така не се ръководи народ!…“ Да не мислите, че търся слава?… Не, искам да помогна на нашите колхозници, искам да живеят по-добре и да няма неправди…

— Интересно! Я разкажи как ще ръководиш ти селото? — попита с дяволита усмивка Шушик.

Ашот щеше да отговори, но погледна Гагик и се смути:

— Да не мислиш, че все забележки ще правя?… Нищо подобно! Да вземем например животновъдството. Харут хвърля прах в очите на районния комитет с цифри. Изкупува дребни животни от колхозниците, праща ги във фермата, а после съобщава в района, че планът по броя на добитъка е изпълнен… По-нататък. Каква ферма е тази, където бяхме ние? Само една четвърт от добитъка са крави, и то какви крави! Останалото е дребосък — бичета и телета. Аз ще сложа край на това — разпали се Ашот. — Ще засея с трева и цвекло петстотин хектара земя и така ще храня кравите, че ще залея с мляко и селото, и района…

Той сякаш сериозно навлизаше в бъдещата си роля на председател. Беше интересно и малко смешно.

— Харут принуждава колхозниците да му продават крави, притеснява хората. Видяхте ли какво направи миналата година? — обърна се той гневно към другарите си. — Не даде нито грам сено за трудодните и забрани на колхозниците да косят трева по полето за кравите си. По планината тревата така си и изсъхна. Има ли тук разум? Взе тревата на онези, които бяха успели нощем да си понакосят, и отгоре на това ги обвини, че са изоставили колхозната работа заради личната. Защо майката на Шушик продаде кравата си? Защо продадохме ние нашата? Защото нямахме с какво да ги храним. Така ли се постъпва с народа?

— Почакай. Ашот — прекъсна го Саркис. — Вие много говорихте за колхозния склад и за магазина в Ереван. Дори Гагик каза веднаж. че складът и магазинът развалят хората. Това е вярно. Знам това нещо. Но ти кажи какво трябва да се направи, та магазинът да не покварява продавача. Нали там има продукти, пари… Колкото и честен човек да се постави там, малко по малко се разваля. И складът също. Каквото и да кажеш, складът е съблазнително нещо… — Саркис се изчерви, сякаш беше изобличен в нещо лошо.