— Не е вярно! — възрази Ашот. — Аз ще ви разкажа една случка и ти, Саркис, ще видиш, че складът може да съблазни само слабия, малодушния и, прощавай, алчния човек. Тази случка съм чувал от баща си.
Ашот се спря, погледна смутено Саркис, но махна с ръка и започна:
— Това, което ще разкажа, може да обиди някого, но все едно… Когато била установена съветска власт в Ереван, сложили баща ми да охранява централния еревански склад. И той отишъл там с оръжието, което имал, и с войнишкия си шинел. По това време в Армения върлувал глад, хората страдали от тиф и други болести. Всеки получавал на ден по половин фунт44 солена селда и по четвърт фунт хляб. При военния комунизъм, казваше баща ми, заплати нямало. Но всеки работел с жар — нали се решавала съдбата на народа.
През тези дни пристигнал от север влак и спрял на Ереванската гара. Вагоните били натъпкани чак догоре с брашно и шоколад. Разтоварили влака и откарали продуктите в централния склад. Работниците от склада пренесли продуктите и се разотишли по ломовете. То се знае, надявали се и те да получат по нещичко и затова съобщили радостната вест в семействата си.
Хората работели в склада цял ден и миризмата на шоколада замайвала главите им. На някои може би е минавало през ум да вземат по парченце за децата си. Кой ще забележи? Толкова много шоколад! Но дори в тези още неграмотни хора революцията възпитала висока съзнателност. „Как така?… С каква съвест ще занесеш на децата си шоколад, когато други деца умират от глад?…“
В сърцата на работниците се водела жестока борба и край на борбата сложил народният комисар по продоволствието, който пристигнал в склада.
Той обиколил всички помещения и останал доволен. Миризмата на шоколада дразнела и него, измъчвала го — комисарят тогава не получавал по-голяма дажба от обикновения работник.
„Другарю комисар, хапнете поне парченце“ — предложил му завеждащ склада.
Но комисарят отказал. Той помолил да съберат всички служещи в склада и им казал:
„Другари, сега нашата страна е страна на сираци. Аз дойдох лично да ви помоля да не пипате шоколада: Съветска Русия го е изпратила за нашите сираци…“
Казал и заминал. И от четиридесет и седемте души никой и с пръст не докоснал шоколада.
— Сега виждате, че никаква длъжност не разваля честния човек.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Светлинните, които видя Баруйр, докато пътуваше през нощта край Барсовата клисура, не му даваха спокойствие. Те винаги бяха пред очите му, ту ярко пламваха, ту се губеха в мъгла като падащи звезди.
Баруйр чувствуваше, че тук се крие нещо, но мислите му бяха неясни, объркани и той беше безсилен да разреши загадката. Ала една нощ, докато се въртеше неспокойно в постелята си, изведнъж нещо се сети: „Кога изчезнаха децата? На седми ноември. А потокът? Потокът премина на двадесет и пети… — Баруйр беше запомнил добре този ден. — Но щом е тъй — разсъждаваше той, — как е възможно децата да са попаднали в него осемнадесет дена след изчезването си?…“
При тази мисъл сърцето на Баруйр така се разтуптя, че той скочи от кревата и запали лампата:
— Жена, ставай!
— Да не си нещо полудял? — разсърди се тя.
— Полудял съм ами. Като кажа и на тебе сега и ти ще полудееш. Синът ни не се е удавил!
И Баруйр сподели развълнувано с жена си хрумналата му мисъл. Угасналата надежда отново пламна в сърцата на съпрузите и увлечени в различни предположения, те не мигнаха цяла нощ. И на сутринта, още щом се зазори, Баруйр вдигна на крак всички майки и бащи на изчезналите деца; веднага се събраха на съвещание.
Арам не обичаше магазинера Баруйр, не го смяташе за сериозен човек, и затова в отговор на думите му каза:
— Глупости!… А може потокът да е минал и на седми? Откъде знаеш?
Махна с ръка и си отиде. Неспокойно шарещият поглед на Баруйр го дразнеше.
Започнаха спорове, разпити, но никой не можа да каже дали потокът от Барсовата клисура е текъл на седми ноември. Беше далеч от селото, пък и мястото беше пусто…
И надеждата на родителите, както пламна, така и угасна. Фактите бяха неоспорими: все пак нещата на децата бяха намерени в коритото на потока. Загадка оставаше само едно: защо това бе станало почти три седмици след изчезването им?