Арам не беше успял още да се замисли сериозно над чутото, пристигна писмо от стария ловец Мирук Асадур.
„Поздрав до моя приятел Арам, до всички близки на изчезналите деца, до малки и големи в Айкецор от севанското село Лъчаван! — така започваше писмото. — Приемете моите почитания към вашите домове и нека бъдат пълни хамбарите ви.
Арам джан! Небето ми е свидетел, че откак ви оставих с мокри очи и се върнах в нашето село, не зная ни сън, ни покой. И много нощи не склопих очи в мисли по изгубените деца. А когато майката на нашия Крикор получи писмо от бащата на Гагик, че децата са отнесени от потока, сърцата ни съвсем се нажалиха. И се размислих тогава какво става по този свят. Но, Арам Джан, от вчера нещо ми е влязло в главата и мира ми не дава. Цяла нощ мислих и реших, че не може децата да са се удавили в потока… Ще попиташ, защо?
Първо. Не може и петте деца да са заспали така дълбоко, че нито едно да не чуе приближаването на водата. Такова нещо не вярвам. Не забравяй, че човек в гората и на полето и в съня си е нащрек. Такава е неговата природа. Без сам да го съзнава, той се пази от всичко — от животни и от разни случайности. И така, от петимата поне един непременно щеше да чуе потока. Той щеше да събуди другарите си и сам да избяга. Това е едно.
Второ. Планинските бързеи и потоци винаги изхвърлят удавника на брега…
Трето. Как може потокът да отнесе всички? Един поне щеше да се закачи за храст или камък — така ми подсказва моят разум.
Четвърто. Потокът не може да съблече абата на овчарчето. Нали?… А куче въобще не се дави. Ти сигурно знаеш, че щом кучето е с господаря си в гората, никога не заспива. Може да се преструва на заспало, но и със затворени очи то всичко вижда, всичко чува. Кучето чувствува отдалече опасността и винаги предупреждава господаря си. Значи, щом само е усетило шума на потока, кучето непременно е скочило, залаяло, известило. Ако ли пък е попаднало то в потока, щеше да изплува и да се спаси.
Разбра ли, Арам джан?… Ние с тебе прекарваме цял живот сред природата и аз съм спокоен, че ще ме разбереш. Послушайте ме: идете нагоре по коритото на потока. Изкачете се по пътя и вижте там горе потокът не е ли оставил някакви следи от децата. Ако намерите, ще трябва да проникнете в Барсовата клисура, тъй като водата идва оттам.
Ето, Арам джан, моят добър съвет и нека небето бъде благосклонно към вас и всеки да възвърне скъпата си загуба.
Желая ви всичко добро.
Писмото на дядо Асадур оправда някак слуховете, разпространени и от Баруйр, и кръвта в жилите на Арам закипя, сърцето му заби по-бързо, по-силно.
Той излезе от дома си и веднага се запъти към Аршак.
— Аршак, ние нали не търсихме децата над шосето?
— Не. Защо да ги търсим?… Всичко е ясно… — каза мрачно Аршак.
— Че е ясно, ясно е, но не е лошо да погледнем и горе. Не сме намерили нито един труп, значи, има още надежда.
— Ех! — махна ръка Аршак. — Да бяха живи, все отнякъде щяха да се обадят… Не, няма смисъл. Нали намерихме дрехите.
— Дрехите ли? Че как може потокът да съблече дрехите им? — повтори Арам думите на дядо Асадур. — Да идем, казвам ти. Послушай ме.
Аршак отстъпи. Възседнаха те конете и поеха към коритото на реката.
Тук вързаха конете за един храст и пак тръгнаха по следите, оставени от потока, но сега вече не надолу, а нагоре от пътя, към ридовете, зад които в далечината се виждаха ръждивите скали на Барсовата клисура. По пътя виждаха клончета, които водата беше довлякла от Барсовата клисура.
— Отде са се взели тези клончета? Водата не минава през гора. По-рано тук никога не е имало… — размишляваше гласно Арам.
И докато се изкачваха нагоре по течението на потока да търсят в сухото му корито признаци на живот, някаква странна тревога все по-силно и по-силно обземаше Арам.
И ето най-после намери онова, което, изглежда, търсеше. Беше елов клон, изхвърлен от потока на брега. Арам се развълнува.
— Те са били в Барсовата клисура! Нашите деца!… — възкликна той.
— Отде знаеш?
— Клонът е отрязан с нож.
Ала Аршак пак махна безнадеждно с ръка.
— Какво ще ми помогне клонът! — каза тъжно тон. Но Арам, закален в ловджийските походи, не беше от онези, които бързо се отчайват. Увлечен от някаква смътна надежда, зародила се в сърцето му, той упорито продължаваше да търси.
Арам вярваше в щастливия случай, но не така, разбира се, както вярват в него суеверните хора. Той наричаше щастие неочакваното откритие, находка, неочаквано попаднал му дивеч… „Ловът е късмет“, „Провърви ли ти, няма да се върнеш с празни ръце от лов“… И такова щастие често му се усмихваше по горите и полята, често го спасяваше от най-безнадеждно положение. Сега пак на него се надяваше.