— Ти пак не ме разбра, Аршак. Не е работата и ножа, а в това, че клончето е дошло тук от Барсовата клисура.
— Отде знаеш? — попита с недоверие Аршак.
— Сам помисли! Виждал ли си ела по пътя на потока? Никъде няма!
Аршак погледна нагоре, натам, откъдето се бе спуснал потокът. Там, огрени от лъчите на залязващото слънце, червеникаворъждивите скали около клисурата меняха багрите си. Отдалече те приличаха на великолепни дворци, заобиколени от крепостни стени и кули. И тук-там по червените скали зеленееха малки клонати елички.
— Е… да речем, че клонът наистина е от Барсовата клисура.
— То значи, че и книжката е дошла от Барсовата клисура, и абата на Хасо също.
— Е, брате Араме, не е ли все едно къде са загинали децата ни — дали на полето, или в планината? — каза мрачно Аршак. — Мръква се, хайде да се прибираме.
— Не, трябва да проникнем в клисурата — възрази твърдо Арам. — Кой знае! Всичко се случва на този свят. — И изведнъж радостна усмивка озари отслабналото му мургаво лице. — Ами ако са живи? Ако нарочно са хвърлили книжката и дрехата в потока, за да ни дадат да разберем къде се намират? Ах, къде си ти, ловна слука? — И Арам така въздъхна, сякаш цялата му душа се изтръгна с въздишката. — Е какво се замисли? Да вървим!
— Да вървим — съгласи се от немай-къде Аршак. Те дойдоха до скалите, които затваряха клисурата откъм Арарат, и се спряха до коритото на потока, там, където той се спуска от страшна височина и повлича всичко по пътя си. В самото подножие потокът беше изровил дълбока яма и в тази яма Арам намери сгърчена от водата и слънцето детска обувка.
— Гледай, Аршак! радостно извика той. — Гледай! Казвам ти, били са в Барсовата клисура! Мъдър човек е тоя дядо Асадур, наистина мъдър! Това е сигурно обувката на Шушик, щерката на Ашхен. — Той помълча няколко секунди натъжен, замислен. — Горкото момиченце! Не, Аршак, нашите деца май са загинали… Напразно бяха надеждите ми. Когато хората искат да се обадят къде са, те хвърлят хартии, книги, е, в краен случай някаква излишна дреха, но как ще си свалят обувките и ще ходят боси по снега?…
И Арам седна съкрушен на камъка. Сърцето му така лудо биеше, сякаш щеше да се пръсне… Не, загуби се, загина неговият хубавец, неговата надежда. Какъв ловец щеше да го направи той! Как го учеше да е безстрашен, да не се бои дори от барса, да е ловък и гъвкав като рис и като лъв великодушен… Да… Голямо бъдеще очакваше неговия умен и добър син…
— Да вървим — опомни се той и стана. — Ама не, Аршак. По-добре ти върви, вземи конете и се върни на село,
— А ти?…
— Аз ще се изкача догоре, ще си дойда по-късно.
— Няма къде да се качваш! Да вървим…
— Не, не… Ще има луна тая нощ, ще поскитам малко, ще видя какво има там, зад скалите. Пък и у дома не ме сдържа, сърцето ми се пръска. Върви, върви си.
Аршак послуша и тръгна към конете, а Арам зави надясно край подножието на скалите и пое нагоре по склоновете.
С все още тлееща надежда в сърцето той се изкачваше към върховете, които затваряха Барсовата клисура откъм изток. „Ех, къде си ти, мое щастие?… Само да се сбъднат думите на ловеца Асадур, нищо друго не ми трябва на тоя свят…“ — мислеше си Арам, докато се катереше разпъхтян по ръждивите скали.
За да дойде до мястото, откъдето според него козите слизаха до солончаците на Араратската долина, трябваше да обиколи почти половината хълм.
Това беше вече познатият ни горен край на Дяволската пътека, по която бяха тръгнали децата, след като напуснаха фермата.
Арам седна на една скала и обгърна с поглед разстланата долу Барсова клисура.
Беше последната нощ от есента. На двадесет и трети декември през нощта и северната половина на нашата планета настъпва зимата.
Луната току-що изгряваше на бледия небосвод. Бялата й светлина озаряваше западните склонове отвъд клисурата. Източните, по които бяха слезли децата, все още тънеха в мъгла. Долу мрачно зееше черната дълбока пропаст.
Арам седеше на камъка, заслушан напрегнато в гласовете на природата. Но в царящата наоколо тишина той сякаш чуваше само как пулсира кръвта в жилите му.
Но ето луната освети силно върбите и брястовете до тях.
„Какво е това? — учуди се Арам. — Нали до върбите открай време имаше брястове? Брястовете имат тъмна кора. А защо са станали бели? Кой е могъл така да съблече съвсем голи тези дървета?“