И сега като вчера на всички страни се разлетяха огнени игли, посипаха се водопади от искри. В напрегнатата тишина не се чуваше дори дишане.
И ето че едва забележима струйка дим се издигна нагоре, към ушите на Хасо, а после още по-високо и обви белия му кюрдски калпак. Миризмата на тлееща прахан загъделичка ноздрите на децата.
Навярно те никога през краткия си живот не бяха, очаквали нещо с такова нетърпение, с каквото сега очакваха пламъка. И той светна най-после в мрака на пещерата. Най-напред огънят изтръгна от тъмнината дясната буза на Хасо, после на червени петна заигра по чудноватите, грозни стени на пещерата. Зад гърба на момчето, застанало на колене, започна да расте и се удължава собствената му сянка.
Когато, радостно усмихнат, Хасо се понадигна и стана, всички видяха в краката му купчинката сухи клончета, по които с лек пукот бягаха и мятаха огнени езичета весели пламъчета.
— Ура-а-а!… — като под команда завикаха децата. Бойнах естествено нищо не разбираше, но заразен от общата радост, оглушително залая. Под сводовете на пещерата ечеше ехото.
— Ура-а-a!… — още веднаж извикаха децата.
В тази минута те сякаш отново забравиха тежкото си положение. Засия дори и Саркис.
Заедно с всички се радваше и Ашот, макар че му беше все пак неприятно, че заслугата за огъня не беше негова.
А овчарчето добросърдечно се усмихваше и в очите му, същински зърна черно грозде, святкаха искрите на създадения от него огън.
— С какво удряше? — попита го Ашот.
— С какво ли? С огниво, разбира се.
— А откъде го имаш?
— Огниво има всеки овчар — отвърна просто Хасо.
— Виж, това е хубаво! То ще ни е много нужно. Духай, духай! — изведнъж се се изплаши Ашот. — Огънят ти гасне…
Радостта не беше за дълго — пламъкът пак угасна.
Но Хасо можеше да разпалва огъня и в дъжд, и дори по време на буря.
Той приближи един до друг краищата на тлеещите пръчици, легна и като изду бузи, започна внимателно и спокойно да съживява умиращото огънче. Димът се усили, очите започнаха да го смъдят, да сълзят… След малко димът се издигна на кълба към тавана и полази по свода.
Колкото повече се разгаряше огънят, толкова по-силно духаше Хасо.
Внезапно се чу пукот, пламъкът лизна веждите на момчето, ресните на шала около калпака му и като червен фонтан се метна нагоре…
Сърцата на децата затрепкаха от радост, но те не смееха да помръднат от страх да не би огънят пак да угасне. И само в отблясъците на пламъка се виждаше колко бързо и нервно дишаха от вълнение.
Влажните клони пращяха. Гъст дим се смесваше с езиците на пламъка, издигаше се и изпълзяваше навън. Децата седяха около огъня, наслаждаваха се на дългоочакваната топлина и само неуморният Хасо все още беше нещо зает.
— Ашот, жадна съм… — с жален детски глас каза Шушик.
— Жадна? — замислено повтори Ашот. — С водата ние наистина сме зле. Още преди да падна снегът, аз огледах клисурата — нямаше и следа от вода.
— Откъде знаеш? Като си рекъл — няма, та няма! — със същия капризен глас изрази съмнение Шушик.
— Ако имаше вода, все поне малко зеленина щеше да расте наоколо, макар и…
— Добре, разбрахме! Няма нужда да продължаваш обясненията си — прекъсна го Гагик. — Я по-добре ни кажи в какво да разтапяме сняг. Да потърсим някой вдлъбнат камък, а?
Но какъв камък може да замени тенджерата?
— Какво ще кажеш ти, Хасо? — обърна се Ашот към овчарчето.
— Аз ли? Какво да кажа? Аз приготвям вода за Шушик… — отвърна Хасо и силно се изчерви.
— Вода? Къде е водата ти? — сепна се момичето.
— Ей сега, ей сега ще ти дам, хушке Шушик.
Той събра и натуря в плъстения си калпак пял куп камъни с различна големина — колкото орех, кайсия, праскова — и ги изсипа в огъня.
— Сигурно така огънят ще гори по-силно — пошегува се Гагик и намигна на другарите си.
Но Хасо имаше съвсем други намерения.
Той изскочи за минутка от пещерата и се върна със снежна буца, голяма колкото човешка глава. „Снежната топка“ имаше малко удължена, яйцевидна форма — единият и край беше заоблен, а другият — остър.
Когато камъните в огъня се нажежиха, Хасо взе две пръчки. С тях като с маша той започна да вади един по един камъните от огъня и да ги поставя върху тъпия край на снежната топка. Горещите камъни съскаха и потъваха навътре. Пещерата се изпълни с гъста пара като ковачница, където в кофа с вода пускат нажежено желязо. А Хасо все прибавяше камъни.
Най-после от долния остър край на снежната буца потече чиста, прозрачна вода, а камъните и пепелта останаха отгоре.
— Пий, хушке Шушик — плахо предложи Хасо и поднесе на момичето своя извор.