Необикновеното дърво с разперени настрани оголени бели клони смути Арам. Но той се владееше. Приличаше на човек, който е застанал на брега на тясна, но буйна рекичка и не може да реши — да прескочи ли на другия бряг, или не.
Искаше да извика, да се обади оттук, от върха на скалите — нали затова се беше изкачил и едва си поемаше дъх. Но се страхуваше. Ако му отвърне само планината с многогласото си ехо, ще рухне и последната му надежда…
Дълго седя той така, най-после се реши и си каза:
— Нека си опитам щастието!
Той се изправи и зина, за да извика силно, колкото може по-силно, но не можа. Като че ли някаква сила стисна гърлото му, сърцето му страшно заби. От този вик сякаш зависеше целият му живот — да живее или да не живее…
Арам почака, наложи си спокойствие, окашля се и като напълни дробовете си със студен, свеж планински въздух, извика с всички сили:
— Ашот, ей, Ашо-от!…
— „Ашот, ей, Ашо-от“ — отекна планината. Арам млъкна. Цял се превърна в слух, притаи дъх и се наведе над клисурата.
Минаха само няколко секунди, но те му се сториха цяла вечност.
И когато, загубил и последната капчица надежда, се канеше да извика повторно, изведнъж в мъглата блесна лудо ловджийско щастие… От отсрещните ридове изведнъж до него достигна тънко гласче:
— Хе-ей!
А след това същият глас завика тревожно:
— Ей, Ашот, Гагик! Ставайте по-скоро, викат ни!…
Нощният въздух беше толкова чист, че до острия слух на Арам долетя не само гласът, но и думите.
Като чу името на своя син, когото обичаше повече от живота си, този силен като скала човек се отпусна немощно на камъка и зарида. От очите му закапаха горещи сълзи, потекоха по опаленото му от слънцето и ветровете лице… От сърцето му се смъкваше тежкият камък, който го беше мъчил цял месец и половина.
А от отсрещните скали се чу:
— Тука сме, тука!…
— Помогнете, освободете ни!… До Арам достигна — и плач. Момичето хълцаше силно — вероятно от щастие, като него, възрастния, кален от живота човек.
Арам стана искаше да отговори, но не можа — гласът не му се подчиняваше.
Той грабна пушката и един подир друг прогърмяха в планината два изстрела: бум, бум!… Пламнаха две светлинки, изскочили от стоманените дула на ловджийската двуцевка на Арам.
— Джан! Баща ми е. Татко-о!
Ашот познаваше тези изстрели. Когато се изгубеха в планината по време на лов, баща му винаги го викаше с два изстрела. Това беше условният им сигнал.
— Чичо Арам, чичо Арам!… — прозвуча тъпичкият глас на Гагик.
— Татко, татко!… завика възбудено Ашот. Шушик хълцаше.
Нощем в планината не е нужно да се вика. Достатъчно е само да се говори ясно и разбрано и ако между говорещите се намира клисура, а от единия склон до другия е далече, въздухът, който изпълва клисурата, ще донесе всяка дума, толкова е чист и спокоен.
Арам знаеше много добре това и като се мъчеше да усмири сърцето си, да се успокои, той започна да говори с обикновен глас, почти така, както говореше в къщи.
— Ей, синко, живи ли сте?… Всички ли?
— Живи, живи!… — завика с цяло гърло Ашот поради това думите му трудно се разбираха.
— Говори тихо, като мене… Здрави ли сте? Няма ли болни?
— Здрави, чичо Арам. Нали сме на курорт! На чист прохладен въздух — бързаше да отговори Гагик вместо Ашот.
Арам се засмя радостно, звънко.
— Ей, момче! Ти все същият шегаджия ли си? Е, как сте?… Как прекарахте?
— Не те виждам, татко, иди на светло — помоли се Ашот.
Арам се качи на скалата, осветена от луната, и децата видяха ясно откроения силует на грамаден мъж с пушка в ръце.
— Ах, кога си станал такъв голям, чичо Арам? — изумено попита Гагик.
Той се шегуваше, разбира се. И орел, кацнал на планински връх, изглежда огромен на фона на небето. А какво остава за човек!
Завърза се дълъг разговор. Развълнуваните сърца полека-лека се успокояваха.
— Къде е мама? Как са сестричките ми? — попита Шушик.
— Ашхен сигурно плаче сега над обувката ти. Намерихме обувката ти в коритото на потока… Намерихме книжките ви… А твоята аба, Хасо, те чака в село… Но хайде стига! Ей сега ще сляза при вас.
— Недей, татко! Пътеката е затворена! Върни се на село, а утре заран елате да ни вземете — каза Ашот.
— Идвам, идвам при тебе, лъвче мое! Какво ще правя на село?…
— Пътеката е заледена, не ходи там! — завика изплашено Ашот. — Върни се у дома, успокой мама, всички успокой…
— Да, да, синко! Човек не трябва да се радва сам! Чакайте, скоро ще дойдем да ви вземем.
И Арам закрачи с такава лекота, сякаш не стъпваше по земята, а се носеше на облак.
Луната озаряваше с млечнобяла светлина долината на Арарат, снежните беловласи глави на Арарат и близките хребети. Беше така тихо, така величествено, сякаш и вселената беше изпълнена с някаква радостна тайна. Или то беше далечният полъх на пролетта?… А може би просто в сърцето на щастливия баща бликаха и се лееха радостни звуци, сияеха пролетни багри?