Шушик скромно отказа. Но момчетата настояха. Тогава тя подложи уста под струйката и започна жадно да пие. Никога досега водата не беше и се струвала така вкусна, така необходима. Жаждата е по-мъчителна зa човека, отколкото гладът. Момичето сякаш нямаше сили да се откъсне от тази тънка струйка, която течеше от „слабеещата“ снежна топка,
— По тези места няма вода. Снегът ще я замени — каза Хасо.
Когато всички се напиха, за най-голямо учудване на другарите овчарчето извади от торбичката си парче хляб, наряза го на равни части и го раздаде.
— Това е моят запас — каза смутено той, сякаш беше виновен, че е запазил толкова малко хляб.
Вече два дни това парче не даваше мира на момчето. Стомахът му така се бунтуваше, че миналата нощ той едва не изяде хляба тайно. Но не, такова нещо Хасо не можеше да стори. Хора като него не забравят другаря си. Той в никакъв случай не би изял и залък сам, без да го раздели с приятеля.
Сухият черен хляб се стори на всички по-сладък от гата8.
— Единственият недостатък на хляба е този, че е много малко — със сериозен тон изказа мнението си Гагик и като събра старателно падналите по земята тро-хички, изсипа ги в устата си.
„И на мене мама ми даваше лаваш за из път — спомни си Шушик. — Защо не го взех? Защо?…“
— Хушке Шушик! — чу тя след малко.
Викаше я Хасо, който беше излязъл от пещерата на въздух.
Когато момичето отиде при него, овчарчето, цяло изчервено, й пъхна в ръката още едно парченце хляб.
— Вземи, аз съм сит… Ядох много… — прошепна то и изтича в гората да събере дърва за огъня.
ОСМА ГЛАВА
Изгря слънцето и под неговите лъчи заблестяха зъберите на скалите. Небето беше ясно. Всички облачета изчезнаха, като че ли ги изметоха грижливо с някаква гигантска метла.
По покритите със сняг планински ридове бяха накацали орли. Те мълчаливо гледаха неканените гости на Барсовата клисура. На лазурния фон на небето птиците изглеждаха огромни. Сякаш не орли, а овчари в черни бурки9 стояха неподвижно и пазеха пръснатите по склоновете стада. Или може би дори не овчари, а тайнствени стражи, които охраняваха естествената крепост на Барсовата клисура…
При изгрев слънце по скалите се чу и яребишкият хор, който възхваляваше зората. Не, живот и радост съществуват и по тези погребани под снега канари!…
Настроението на децата се повиши.
Те гледаха с примрежени очи към Дяволската пътека и размишляваха: какво да предприемат, та да се измъкнат оттук на „белия свят“?
— Ех, да имахме лопата, обикновена лопата!… За два дни можем да очистим пътя! — каза Ашот.
— А ти казваше, че ще дойдат да ни намерят — обидено каза Шушик. Тя се взираше изпитателно в лицето на Ашот, сякаш искаше да разбере не я ли беше
— Ще дойдат. Не е толкова просто да се досетят, че сме в Барсовата клисура. Когато обходят навсякъде наоколо, някой ще предложи да надникнат и тук… Но защо не се опитаме дотогава да намерим нещо вместо лопата?
— С празен корем не отравям никаква пътека! — възпротиви се Гагик.
Ашот го изгледа накриво, но тъй като и той беше много гладен, каза само:
— Добре, да отидем да потърсим диви плодове.
Но къде да търсят? Всички храсти наоколо бяха скрити под дебелия сняг.
— Ашот, къде брахме вчера мушмулите? Там на храста май че останаха още малко.
— Да, Шушик, да отидем за мушмули. Те са в дола, аз зная къде.
С голяма мъка, газейки в снега, децата стигнаха до познатото дръвче, изтръскаха снега от него, но… съжалиха: узрелите мушмули нападаха заедно със снега и трябваше с вкочанени ръце да ги събират. Ала на всяка намерена мушмула, дори на най-малката, те така се радваха, както не биха се радвали навярно и на едра ябълка, „сгушена“ някъде па дървото и случайно намерена, след като са обрани вече плодовете.
Децата духаха на ръцете си, за да ги стоплят, и дълго ровиха в снега, но мушмулите бяха толкова малко, че настроението на всички се понижи. Ами ако трябва да останат в клисурата няколко дни? Кой знае колко мушмули и други диви плодове ще им са нужни, за да преживеят?
И страхът от глада малко по малко започна да завладява децата. Какви плодове всъщност може да има в тази клисура, изобилствуваща с камъни, с оскъдна растителност? Особено сега, в началото на зимата. През пролетта все пак би могло да се прекара горе-долу с треви, но сега…
— Я погледни нататък, Хасо! Това не са ли хора?… Ехе-е-ей!… Насам, насам! — завика Ашот и размаха ръце.
Сърцето на Шушик трепна. Нима са дошли?…