— Нож имаме — спокойно каза Хасо.
— Имаме ли? — радостно скочи от мястото си Ашот. Очите му така заблестяха, сякаш беше намерил вече начин да се измъкнат от Барсовата клисура. — Не се ли шегуваш? Покажи го!
Хасо извади от джоба си и подаде на Ашот голям, груб, но остър овчарски нож.
— Скъпи ми братко кюрд! — възторжено извика Гагик. — А откъде го имаш?
— Как откъде? Да не съм арменец, че да нямам нож? На пояса на всеки кюрд виси нож.
Ножът преминаваше от ръце на ръце и децата го разглеждаха с интерес като някаква рядкост.
— Да, сега можеше много нещо да се направи…
Ашот прие отново началнически вид и направи равносметка на деня.
— И така, сега ние имаме дом, макар може би не много удобен — говореше той. — Имаме огън — а това е най-важното, имаме и нож…
— Извинете, а дрехите? Те също трябва да се вземат под внимание — каза Гагик, като оглеждаше внимателно другарите си. — Само кюрдската аба колко струва!…
Оказа се всъщност, че децата имат горе-долу достатъчно дрехи. Когато се готвеха да тръгнат за фермата, росеше дъжд и за всяка майка това беше щастлив повод да навлече „детето“ си с повечко дрехи. Склониха Ашот да облече над костюма есенното си палто. С такова палто беше и Шушик. Само Гагик се беше облякъл лекомислено: обикновена риза и лятно палтенце без подплата.
Като отчете цялото това имущество или, както каза Гагик, „подложи на инвентаризация“, Ашот се изправи и изкомандува:
— Хайде, ставайте, отиваме да търсим храна!…
ДЕВЕТА ГЛАВА
Кой казва, че Барсовата клисура е бедна, че в нея няма храна? Не е истина! Има в изобилие. Само че всичко, което децата намираха, докато разравяха снега, обръщаха камъните и тършуваха по хралупите, съвсем не можеха да използуват за ядене. Нали в течение на многото хилядолетия кухнята постепенно беше отдалечила човека от онова, което му дава наготово самата природа.
Въпреки че снегът беше дълбок, целият животински свят в Барсовата клисура все пак се хранеше с нещо и живееше. И козите, и орлите, и яребиците… Дори зайците, следи от които бяха открили децата. Само те все си бяха гладни. И колкото по-дълго търсеха нещо, за да заситят глада си, толкова повече ги обземаше отчаянието.
А и как да не се отчаят, щом под дъбовете дори не можеха да намерят нито един желъд! А пък по всичко личеше, че тази година дъбовете бяха родили много. За това свидетелствуваха останалите между листата празни чашки от желъди.
Под скалите, които затваряха клисурата отдясно, децата забелязаха едно доста старо орехово дърво, широко разклонено на всички страни. Дали не беше посадено тук от човек? Впрочем плодовете на дивите орехови дървета по нищо не се отличават от облагородените.
— Я разчистете снега, момчета. И орехите не са лоша храна — каза Ашот, кой знае дали от отчаяние, или пък от желание да повдигне настроението на другари-те си.
Като духаха на измръзналите си пръсти, децата разчистиха снега под дървото, огледаха всички гънки и възли на корените. Не, нито един орех нямаше!
— Е добре. Да допуснем, че катеричките са събрали и скрили в дупките си орехите. Но къде са се дянали желъдите? Може ли да има мечки в тази затворена крепост? — разсъждаваше Гагик.
Когато уморените и гладни деца отново се събраха в пещерата, Ашот каза:
— Всички животни оставят следи по снега. Ако се съди по следите, тукашните животни се крият в пещерите. Още утре ще отидем, ще намерим някое и… като му сложим на главата нечия шапка, ще се върнем — завърши Гагик след Ашот.
Всички схванаха шегата — беше смешна, но никой дори не се усмихна. Мисълта, че могат да загинат от глад, а и самият глад не им даваха спокойствие.
— Не се шегувай — каза Ашот. — Ние ще намерим начин. Имаме нож. Ще се опитаме с него да си направим и оръжие, и различни сечива. Виждали ли сте рисунките в учебника — оръдията на първобитния човек? Ето такива…
Възражения не последваха и Ашот се обърна към Хасо:
— Вземи ножа и отрежи за всеки от нас по една тояга. Там в дъбовата гора.
Хасо скочи и в знак на послушание по източен обичай допря длан до дясното си око:
— Какви тояги? Дълги или къси?
— И дълги, и къси. Като дръжка на брадва, като дръжка на лопата, като стърчишка на кола… С късата ще може да се удря отблизо, а с дългата — отдалеч.
Ашот говореше с такъв делови тон, като че ли животното седеше в пещерата и само него чакаше — да отиде и започне да действува със своите тояги, къси и дълги.