Едно след друго те се измъкнаха от пещерата, но студът на ранното утро ги накара да се приберат и разпалят огъня. Под сводовете на пещерата пак се насъбра дим и започна да ги мъчи. Отново трябваше да легнат по гръб на коравите легла.
Колко късно надниква слънцето в тази клисура! Целият свят сигурно е стоплен вече от животворните му лъчи, а тук — само мъгла и нищо друго.
Но ето най-после от върховете, ограждащи клисурата от изток, то проникна и тук, а мелодичната хвалебствена песен на спотаила се някъде в скалите яребица посрещна изгрева му.
Песента развълнува Ашот, раздразни ловджийската му страст.
— Успокойте се — обърна се той към другарите си. — Сега ще уловим или заек, или яребица. Времето е тъкмо за лов, снегът е дълбок.
— А за нас не е ли много дълбок? — простодушно попита Шушик.
— За нас може би, но не и за тебе. Ти отговаряш за огъня, разбра ли?
А на момчетата Ашот поясни като опитен ловец:
— Когато снегът е дълбок, яребицата и заекът се принуждават да го разравят, за да си търсят храна. Ние трябва да ги проследим и да ги уловим точно когато са се заровили в снега… Разбрахте ли?…
— Повече от половината — засмя са Гагик и се обърна към Шушик: — Ето ти тояга, остани да наглеждаш огъня. Ако дойде мечка, помоли я да почака. Щом се върнем, на бърза ръка ще и смъкнем кожата. — Но като забеляза неодобрителния поглед на Ашот, Гагик смутолеви: — Моля да ме извиниш, май поех твоите функции.
— Да, не бива да го вършиш, макар че, общо взето, се разпореди правилно. Ти, Шушик, остани тук и се погрижи да намериш още листа за леглата ни. Наскуби и трева оттам, където снегът е по-малко.
— Защо непременно трева? — възрази момичето. — Меко легло може да се направи и от мъх. По дърветата има колкото искаш. Ние ще съберем…
— Добре, да тръгваме. Завържи Бойнах: той ще лае, ще изплаши дивеча.
Въоръжени с „оръжия от каменния век“, децата потеглиха. Ашот се надяваше, че зайците са идвали през нощта при бряста да си похапнат от меката му вкусна кора. По снега бяха останали парчета от „лентите“. И вярно — ето какво значи да си ловец! — на отсрещния склон се виждаха следи от заек, които водеха до бряста. Заекът, изглежда, беше идвал тук, гризал кора, скачал, тичал насам-натам и оставил толкова заплетени пътечки, че на неопитен човек би се сторило, че около бряста е играло цяло стадо зайци.
Ала набитото око на Ашот веднага се ориентира в този лабиринт и избра следата, която извеждаше навън. Ашот тръгна уверено по нея към южния край на клисурата, като предупреди (допря пръст до устните си) другарите си да вървят след него съвсем тихо.
Ашот беше в такова трескаво състояние и вървеше така тайнствено,че Гагик едва сдържаше смеха си.
Колкото по-надолу се спускаха децата, толкова клисурата ставаше по-широка и в южния си край преминаваше в плато.
Следите на заека водеха тук. Снегът беше толкова дълбок, че децата едва се движеха.
— Почакайте! — спря се изведнъж Гагик. — Трябва да преценим горе-долу колко тежи.
— Кой?
— Заекът.
— Я остави! — Ашот почваше да се дразни.
— Но защо, братко, да се мъчим напразно? Докато не разбера колко килограма е, няма да го гоня с празен корем…
Какво да правят? Да се възмущават? Да се смеят? Стомасите на всички са хлътнали от глад, свят им се вие, иска им се да викат от отчаяние, а той се шегува.
— Зайците по нашите места тежат средно по три кила — наслуки каза Ашот. — Да вървим…
— Три? — Гагик, като прегъваше пръсти, започна нещо да пресмята. — Дреболиите — на Бойнах. Ще останат два и половина килограма… Кожата — двеста грама… — бърбореше той.
Децата скоро слязоха в Заешката обител, както Гагик кръсти площадката. Още отдалече се виждаше дупката, изровена от заека в снега. Сигурно се криеше там или само беше направил тунела и си бе отишъл.
Когато, стараейки се да не вдигат шум, момчетата дойдоха до дупката, Гагик изведнъж пак се спря, погледна своя инструмент — ни чук, ни секира — и попита:
— А не е ли смешно, деца?… Четирима, с огромни тояги — и то… за някакъв си нещастен заек! А?…, Аз, да си кажа честно, смятам…
— Ссст!… — сърдито изсъска Ашот.
Но беше вече късно: заекът изскочи от дупката отгоре на снега, направи голям скок и като местеше енергично лапички, се понесе стремглаво. Изглежда, че беше тежък, защото на няколко пъти затъваше дълбоко в снега, размахваше крака, сякаш плаваше, но все изскачаше и препускаше, докато се изгуби между огромните камъни…
Жалко, че оставиха Бойнах в пещерата. Децата се страхуваха, че ще попречи па лова, а точно той може би щеше да хване заека…