Седнал до Шушик, Гагик непрекъснато се шегуваше, мъчеше се да поддържа духа на другарите си.
— Гледайте, деца, пред мене е лято, зад мене — зима. Особен климат!
И действително: пред Гагик беше „лято“ — огънят гореше силно, а отзад вееше студ…
— От лявата ти страна пък е пролет. — Ашот погледна Шушик и се засмя.
— Да-да, Ашот джан! И то каква пролет! С рози, теменужки…
Шушик се усмихна снизходително на шегите на другарите си, но не се чувствуваше нещо добре: цялото тяло я болеше, особено гърбът, а гладът я мъчеше просто безмилостно…
Хасо измъкна от пояса си тръстикова свирка — вечната спътница на овчаря — и засвири спокойни, тъжни кюрдски мелодии. От време на време момчета пееше тихичко с малко пресипнал, но приятен глас:
— Не, Хасо, така не става! В твоите песни звучи направо отчаяние — забеляза Ашот. — И без това не ни е весело.
Овчарчето се усмихна и на загорялото му, бронзово лице ярко блеснаха големи бели зъби.
— Отчаяние?… Не, защо да се отчайвам, щом имам такива другари като вас?… Знаете ли вие какво е другар? С другаря и смъртта е мила… Това е песента на Хчезаре. Тя казва на своя любим Сиабандо: не ходи за дивия бик, не ходи! Ако си ловец, твоята плячка съм аз. Не ходи!… Не я послушал Сиабандо. Бил млад, влюбен. Кръвта в него кипяла. Подгонил той дивия бик, пуснал в него стрелите си, ранил го. Но сляпата съдба се намесила: вдигнал го бикът на рогата си, хвърлил го, ударил го в един сух клон, клонът се забил в гърдите на Сиабандо… Мъгла забулила планината Сипан, но и в мъглата Хчезаре намерила своя любим. Намерила го и се разплакала над него, а Сиабандо стене и и говори: „Не плачи, Хчезаре, не плачи, моя мила…“
Хчезаре му отговаря:
Като вопъл звучеше в устата на овчарчето Хасо песента за нещастната Хчезаре. Децата я слушаха с вълнение.
В пещерата влезе Бойнах. Той легна и сложил глава на лапите си, сякаш слушаше внимателно. Кучето беше спокойно и невъзмутимо: щом господарят му свири и пее — значи, стадото не е застрашено от вълци. Значи, всичко е наред.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Село Айкецор е разположено на левия край на Араратската долина. От самото му име — Айкецор10 — се вижда, че то се намира в клисура и че в него има много градини. Малък планински паток напоява селските градини по високите места, а канал, прокаран от Аракс, носи вода на памуковите плантации, разположени в равнината пред селото.
Весело село!… А и как няма да е весело, щом през есента всеки колхозник има в мазето си по два-три караса11 вино от собственото си лозе. И виното не намалява, макар че председателят на колхоза Харут от година на година гледа да окастря земята за лично ползване на колхозниците.
Във всеки двор, под всяка стряха големи глинени делви с широко зинали отвори съхнат на слънце чак до октомври. Навсякъде ще ги видиш. А сега, през ноември, обиколи цял Айкецор — нито един карас!… Напълнени със „слънчевия сок“ на Араратската долина, те чакат в мазетата празниците.
Още щом свършат всички приготовления за октомврийските тържества, колхозниците с глинени чаши в ръце ще слязат в мазетата си и за пръв път ще махнат капаците на делвите си. Опиващият аромат на виното ще замае главите им — а-ха, да загубят съзнание.
От тези дни започват и селските празници — сватби, гуляи — и айкецорци само търсят кого да нагостят с божественото си вино и шишкебап…
Тежко на пришелец, дошъл по работа в селото по това време. Който и да го срещне — бригадир или обикновен колхозник, — все ще го спре и поведе към дома си. Ако пък не иска, отказва — обиждат се: „Значи, не ме смиташ за човек? Не искаш да дойдеш у дома? He зачиташ гостоприемството ми?…“
Жалко, че тази година снегът падна хем не навреме, хем дълбок. Той лиши айкецорци от удоволствието да посрещнат празника в градините, на чист въздух, насядали по поляните, покрити с кадифена зеленина. И се принудиха да наредят трапези по домовете си, да ги отрупат с всевъзможни ястия и бутилки с червено вино. Но кого да поканят на гости? Всеки е наредил трапеза! Всеки чака гости… А сам как ще гуляеш!