Бащата на Ашот — ловецът Арам, и бащата на Гагик — градинарят Аршак, се срещнаха на главната улица и започнаха да се канят един друг. Те бяха вече порядъчно разгорещени.
— Чуй, Аршак, жена ми е изпекла яребици, пръстите си да оближеш. Да вървим — убеждаваше приятеля си Арам.
— Защо? Та аз нямам ли с какво да те нагостя? Нямам ли си дом? У дома да идем — настояваше Аршак.
Те дълго се пазариха и като не постигнаха нищо с увещания, Аршак прибягна до насилие: сграби Арам, метна го на гръб като чувал с картофи и при общия смях на наблюдаващите сцената колхозници го повлече към дома си.
Още в пруста на къщата си Аршак махна капака на големия карас и заповяда на Арам:
— Хайде, събличай се и прескачай!…
— Няма да ме уплашиш! Аз с мечка съм се борил… Я го гледай ти, намислил да ме изплаши!… — уж се възмущаваше Арам.
Но в това време от стаята излезе жената на Аршак с голяма пръстена чаша в ръце:
— Братко Араме, твоето и моето момче са като родни братя. Пий за сполуката им…
Смелият ловец, който не отстъпваше пред мечките дори, се стъписа уплашено — толкова голяма беше чашата.
„Не братко, няма да го бъде! Изпия ли я, добре ще се наглася!“ — помисли си той.
В този момент някой почука и в пруста се вмъкна селският раздавач, целият отрупан със сняг. Той извади от чантата писмо и без дума да продума, го подаде на Аршак.
— Чичо Мураде, сигурно си измръзнал. Влез да се постоплиш! — покани раздавача жената на Аршак.
— Не благодаря. Бабата ме чака, няма за кога да се заседя нам. Какво? Вино ли да пипна? Това може… — И старецът на един дъх опразни предложената му чаша.
— Уфф!… въздъхна той доволно и като си пое малко дъх, добави: — Не вино, а лъвско мляко! През това време Аршак разтваряше писмото-
— О, че то е от моето лъвче! — възкликна той, вглеждайки се в познатия почерк. — Милото ми!… Но защо не си е дошъл сам?…
— Как така? Мигар не са си дошли? Че децата още вчера тръгнаха от фермата… — каза чичо Мурад.
И тутакси съжали: жената на Аршак изпищя: „Ой, по-добре да бях ослепяла!“ — и изпусна от ръцете си пръстената чаша, която току-що и беше върнал старецът.
— Почакай де, жена, нека прочетем по-напред. Къде могат да се изгубят? — по-скоро за да успокои себе си, а не жена си, каза Аршак и започна да чете.
— Ама то не е за мене! Момчето пише на дядо си. Тате! — извика той към стаята. — Внукът ти ти е изпратил писмо от фермата!
— Така ли?… А какво пише? — чу се от стаята.
— Какво ли? Ей сега ще прочета. Пише, че трябвало да те подмладява. Ха-ха-ха!… — разсмя се звънко Аршак. Но като прочете още няколко реда, изведнъж стана сериозен. — Как така — в Далечния изток? Хлапашка работа!
Право казват, че за пияния морето е до коляно. Нито писмото на сина му, нито тревогата на жена му направиха особено впечатление на Аршак. Той дори започна да се хвали, че детството на сина му преминавало също като детството на знаменитите пътешественици — необикновено!
… Когато късно вечерта Арам се прибра в къщи, свари следната картина: жена му жално плачеше, удряше се по скута и с глас нареждаше. Като разбра, че и Ашот не се е върнал от фермата, Арам се разтревожи сериозно, на кресна на жена си:
— Какво си се разревала! Да не е дете! Няма да седи в къщи, да се държи за полата ти я!
Той си легна, бързо заспа и се събуди още в тъмно така ставаше обикновено, когато ходеше на лов.
През нощта Арам беше изтрезнял. Видя жена си, която, изглежда, не беше помръдвала от прозореца, премести поглед към леглото на любимия си син, непипнато, празно, и се разтревожи: „Дали пък наистина не се е случило нещо с момчетата?“
Жена му се тюхкаше, вайкаше, кършеше ръце и непрекъснато повтаряше: „Ох, синко мой… Ох, синко, къде, под коя скала остана?“
— Ще прескоча ей сега до фермата с коня на бригадира. Скоро ще се върна — преди да е изгряло слънцето — каза мрачно Арам.
— Почакай, нека съмне. Къде в такава виелица?… — опитваше се да го спре жена му.
Но Арам взе пушката и излезе от къщи. По дяволите и виелицата, и вълците, щом го няма Ашот!
Ала до фермата Арам не стигна. Насред пътя срещна Аршак, който се връщаше оттам. Жена му го накарала да замине още вечерта.
— Така е. Избягали на Изток — съобщи кратко Аршак. Беше много разстроен.
— Откъде знаеш?
— По всичко личи. Има ли писмо? Има! А Шушик — тя пък казала направо на майка си: заминаваме на Изток, при мечките, които ловят риба… Види се, повтаряла е думите на сина ти…