Разговорите за Далечния изток се прекратиха — всички се загледаха в небесносинята кутия, пред която се бяха събрали доячките и овчарите.
— Я почакайте! — скочи енергичният и вечно весел Гагик. — Пръв ще бъда аз — и никой друг! Само че… на кого да пиша? И за какво?
Впрочем Гагик не мисли дълго. Важно беше колкото може по-бързо да осъществи новото си хрумване. Откъсна лист от тетрадката, наведе се над него и бързо започна да драска нещо, усмихвайки се на своята явно весела измислица.
„Довиждане, скъпи дядо, аз заминавам за Далечния изток за да ти донеса животворния корен, за който се разказва в книгата на Пришвин «Жен-шен». Щом изпиеш запарка от този корен — веднага ще се подмладиш. Ще вземеш пушка и ще отидеш на лов заедно с бащата на Ашот! Ти все се хвалиш, казваш, че и сега си бил млад. А ето че аз наистина ще те направя млад, тогава пък да видим какъв ще станеш!
Твой внук Гагик
Пиша ти от фермата, под голямата круша, откъдето потеглям за далечния си път, Може да взема със себе си Ашот и другите, деца. Още не съм решил.“
Децата изслушаха написаното и се разсмяха високо, а Ашот с присъщата си сериозност забеляза:
— Остави, не бива. Току виж, дядо ти настина помислил, че си заминал. Ще се разтревожи…
— Няма да има време! Аз преди писмото ще довтасам в село! — извика Гагик и хукна към пощенския раздавач.
Купи плик с марка, сложи в него листчето, лизна ивичката лепило и затвори писмото. След това написа адреса и го пусна в кутията.
Да, той беше наистина първият писмописец! И горда усмивка освети кръглото му лице.
След като си починаха в сянката на старата круша, децата отново се заловиха със своите телета — подстригаха им опашчиците, още веднъж напръскаха оборите с някаква силна течност. Време беше да се връщат в село. Взеха чантите, раниците и торбичките си и потеглиха обратно с големи подаръци — сирене и лаваш2. Нали беше празник! Може ли децата да си тръгнат без подаръци, които те и без това си бяха спечелили с честен труд?
Празничните веселби, звуците на тъпаните и зурлите влачеха децата към къщи и те изведнъж се разбързаха.
Майката на Шушик, доячката Ашхен, която се бе запътила нанякъде с ведро на ръце, като видя дъщеря си, се спря.
— Къде тръгна? — попита тя разтревожено. — Да беше постояла! Още не съм те видяла както трябва, не съм ти се нарадвала…
— Къде ли? За Далечния изток! смеейки се, отвърна момичето, спомнило си разказа на Ашот.
Как гореше лицето му тогава! И изобщо какво особено момче: в часовете по математика спи, а по география просто искри хвърчат от него…
— Ох, дано не доживее майка ти такова нещо! — разтревожи се Ашхен. — Изток ли? Какъв изток?… Какво има там толкова, момичето ми?
— Какво ли? Мечки, които ловят риба, и тигри, дето живеят в снега… — продължаваше Шушик, като все така се смееше, и се обърна към Ашот.
А той стоеше отзад навъсен. Момичето явно му се подиграваше.
Някой повика Ашхен. Тя целуна Шушик по бузата и отиде, без нищо да разбере. Децата продължиха пътя си.
Но не бяха изминали и стотина крачки, когато чуха подире си гласа на техния връстник кюрда Хасо.
— Ти къде?… — викаше той на кучето си. — Ах, мършо! А кой ще варди овцете?
Ала кучето упорито тичаше след господаря си.
— А ти накъде, Хасо? — попита Ашот.
— В селото. Да купя от магазина захар, кибрит…
Хасо, син на овчаря Авдал, беше роден на един планински път през лятото, когато овцете бяха изкарани по пасбищата. И израсна в планините все след стадата с баща си. Познаваше само своето село и две-три съседни, а град какво е — и представа нямаше. Пък и в селото Хасо рядко ходеше, може би само за тютюн на баща си и за някои дреболии от магазина. Късно през есента той караше овцете на приемателния пункт.
Хасо беше на тринадесет години. На бронзовото му, обгорено от слънцето лице като въглени горяха черни, пламтящи очи.
Бащиният колхоз — кюрдски плъстен калпак с намотан копринен шал — покриваше главата му, ресните се спущаха небрежно на високото му красиво чело и над ушите. Друг копринен шал, поовехтял и изтъркан, пристягаше вместо пояс тънкия кръст на момчето. То беше облечено с аба — елек от груб, домашен шаек — и широки шалвари на резки.
Овчарчето обичаше да се показва в село с тази кюрдска национална премяна. То единствено се обличаше така в Айкецор и му беше приятно, че всички го гледат.
— Чудесно! — зарадва се Гагик. — Да вървим заедно!