…Тесните редици на бъчвите в избата както винаги предизвикаха радостно вълнение в сърцето на Баруйр. Целият му вътрешен мир, чувства, съвест, мъки и радости, а всъщност и целият му живот — всичко беше свързано с поверените му складове, със съхраняващите се там обществени продукти. Вън от тях за Баруйр нямаше нито живот, нито цел, нищо! Без колхозните складове той беше като риба на сухо. Те му придаваха сила, увереност, твърдост на волята. А и приятели имаше много — такива, които отдалече му сваляха шапка. „Чувствуваш се на седмото небе, когато онзи, който до вчера те е презирал, днес с усмивка ти се кланя до земята и угоднически те пита: «Как сте със здравето, Баруйр Амбакумич?…»“
— Но защо толкова да се говори за някой си завеждащ колхозните складове? — ще попита читателят.
И наистина нас не ни интересува Баруйр, а неговият син Саркис.
„Светът е масло, а ти си нож. Режи, колкото можеш“ — казваше постоянно бащата на момчето и неговият завет се запечата дълбоко в мозъка на Саркис. Дете още, той гледаше как живее баща му, подражаваше му и научен от него, свикна да мисли, че целият свят служи само на собствените му интереси.
Сега Саркис се озова рамо до рамо, ръка за ръка с другари, които не обичаше, с другари, чиито бащи и майки бяха честни колхозници и възпитаваха у децата си любов към упорития труд, полезен за обществото. Ясно е колко тежко беше за това момче, пропито до мозъка на костите си от егоизъм, да започне борба със злите сили на природата.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Когато Ашот се събуди и отвори очи — беше вече петото утро, — видя, че Хасо реже на парчета толаха си — единия от своите къси навуща от груб плат.
„Какво правиш?“ — попита го с поглед Ашот.
Хасо, също мълчаливо, вдигна дясната си ръка и направи с нея няколко кръгови движения над главата си.
— Прашка? — досети се Ашот. Хасо кимна.
Гагик се събуди, разтърка очи и излезе от пещерата.
— Честито! — извика той от прага. — Пак е навалял цял метър сняг!…
Момчетата неволно трепнаха, а Шушик плесна ръце. Тя отдавна вече не спеше — може ли да се спи в такъв студ?
— Много добре, аз точно такъв сняг и чаках — с подчертано безгрижен глас каза Ашот. — Преди снегът замръзваше отгоре и яребиците бягаха, сега няма да избягат, а ще затънат…
— А как ще ги ловим: за опашката или за главата? — ехидно попита Гагик.
— И колко килограма ще тежи всяка? — за пръв път се намеси в разговора на по-големите си другари и Хасо.
— Охо, Хасо! Малко мишле, а остро зъбче! И ти ли ми се подиграваш? — изненада се Ашот. — Я дай да видя какво си направил. Добре де, нарязал,си навущата, ами откъде ще вземеш връв за прашката си?
— Моят чорап може да се разплете — каза Шушик, като изтриваше сълзите си.
— Няма да позволя да се пипне чорапа ти, хушке, цървулите ми са от лико.
А неговите цървули бяха особени. Те се отличаваха от обикновените по това, че отгоре имаха гъста, мрежа от дебели разноцветни конци. Момчето разплете част от тези конци и усука от тях върви за три прашки.
— Можеш ли да хвърляш камъни с прашка? — попита той Ашот, но сякаш се изплаши, че въпросът му е прозвучал обидно, и побърза да изправи грешката си: — Е, то се знае, че можеш!…
— А ти?
— Аз ли? Горе-долу — отговори скромно Хасо.
— Добре тогава. А сега да се умием със снежец… Брей, колко е наваляло! Какъв прекрасен ден за лов! Днес това ще ни е работата — заяви Ашот и изведнъж възкликна: — Ай, я вижте, червенушка!
Той взе прашката от Хасо, сложи и кръгъл камък и изтича към храстите. Там неспокойно цвъртеше, клатеше опашка и чевръсто подскачаше от клонче на клонче малка птичка. Гръбчето и крилцата й бяха маслинено-кафяви, а лапичките — червеникави.
Краката на Ашот затъваха в дълбокия сняг. Той запрати безуспешно по птицата няколко камъка и целият в пот, запъхтян, се върна при другарите си.
— Няма да избяга — каза Ашот, като се мъчеше да скрие яда си. — А сега да отидем за яребици. Шушик, ти засили огъня, а ние скоро ще се върнем.
Децата взеха своите първобитни чукове и тръгнаха след Ашот към изхода, но на прага на пещерата се спряха. Как да се спуснат в тази снежна бездна? И защо?