А снегът, ситен-ситен, все се сипеше неспирно. Денят беше мрачен. Завеса от лека мъгла закриваше планинските върхове, които ограждаха клисурата. Нито една яребица не се виждаше наоколо, отникъде не се чуваше обичайната й песен.
— Нищо няма, къде ни водиш?… — само след няколко крачки попита недоволно Саркис.
Не беше особено приятно да си пробиват път през дълбокия и студен сняг.
Едва сдържайки раздразнението си, Ашот — не толкова за Саркис, колкото за Гагик и Хасо — каза:
— В такова време скалните яребици се крият в пукнатините на скалите. Трябва да ги подплашим. Щом излетят и кацнат върху мекия сняг, вече са наши.
— Наши? Е, щом са наши — иди донеси! — изломоти Саркис и като се отклони от пътечката, утъпкана в снега от другарите му, навлезе между храстите. Там можеше да се намери нещо по-достъпно — я шипки, я зърнастец…
— Няма ли да дойдеш с нас? — грубо попита Ашот и очите му гневно светнаха.
— Ако искам, ще дойда, ако не искам, няма да дойда! — предизвикателно отговори Саркис. — Да не съм ти нещо крепостник?
— Добре, ще се разкайваш… След мен, момчета!
И Ашот, пламнал от възмущение, разчиствайки снега, тръгна към онзи склон на планината, откъдето всяка сутрин се обаждаха яребици.
Скалните яребици са уседнали птици и ако преди няколко дни са били там, значи, пак на същото място трябва да ги търсят. Така поне мислеше Ашот.
А Гагик вървеше неохотно. „Загубена работа, но как да се върнеш? Неудобно е“ — мислеше си той.
В това време над главите на децата прелетяха ято врабци, преследвани от ястреб. Подплашените птички се изпокриха в храстите.
Ашот се учуди. Какво търсят врабци тук, в Барсовата клисура?
Младият ловец знаеше, че в планините и горите врабци почти не се срещат. Те живеят винаги в съседство с човека, под негова закрила — в плевни, в купи сено или кръстци снопи. Човекът ги пази от ястребите, лисиците и те използуват наготово хиляди блага, създадени от него.
Как са попаднали врабци тук, в това пустинно място?
— Момчета, тук, изглежда, са живели хора! — развълнувано изказа предположението си Ашот.
Но това съвсем не интересуваше сега момчетата. Те захвърлиха чуковете си, измъкнаха прашките и град от камъни се изсипа върху врабците.
— Улучих един, честна дума! Видях как падна! възбудено завика Гагик и понечи да се спусне да търси плячката си.
Но Ашот го спря:
— Недей, Гагик! Това не беше врабец, а моят камък.
— Сторило ти се е. То е от вълнение. Да тръгваме.
Момчетата вървяха след Ашот натам, където според него трябваше да има яребици.
С голяма мъка преодоляха онези двеста-триста крачки, които отделяха жилището им от Яребишкия хълм, както нарекоха скалата на запад от тяхната пещера. Скалата беше полегата и затова по склоновете й имаше много сняг. По бялата му повърхност тук-там се чернееха само пукнатини, от които стърчаха, снопчета жълта трева, сухи стебла на някакви растения и редки, хилави храсти.
Именно тук, в корените на тези растения, се крият яребиците в дните, когато пада дълбок сняг. Тук намират и каква да е храна — семена от тревите, плодове от храстите.
Момчетата не бяха дошли още до тези пукнатини, когато Ашот заповяда:
— Хвърляйте камъни, вдигайте шум!
Като намираха пипнешком камъните в снега, децата започнаха да ги хвърлят в храстите и започнаха да викат.
Бойнах се раздираше да лае.
И предположенията на Ашот се оправдаха. Няколко яребици, подплашени, напуснаха убежищата си и побягнаха нагоре по скалата. Движенията им бяха несигурни.
Птиците хлътваха в мекия пресен сняг, затъваха в него, а някои дори се спираха и само криеха глава в снега. Вероятно мислеха, че така не ще ги виждат. Това е характерно за яребиците. Когато няма къде да се скрият, а не могат да излетят, понеже нямат опора в мекия сняг, за да се подемат, в ужаса си те заравят главички в снега.
Ашот умираше от мъка, че е невъзможно да се качат на скалата! А колко лесно биха изловили тези заврени в снега птици.
— С прашките, с прашките! — викна той на другарите си. — Хасо, имаш ли камъни?
Туп, туп, туп! — хвърляха камъни момчетата. Но кое живо същество ще се съгласи да стане храна на друго!… Яребиците, като червенушките и врабците, също намират начин за спасение. Заровени в снега, те неволно го събарят от острите камъни и по този начин получават опора, трамплин, който им е необходим за полета.
Трр… трр… трр…
Смитайки снега от скалата, яребиците се изправиха една след друга, излетяха и кацнаха малко по-горе от пещерата, където се бяха подслонили децата.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА