— Глупак! — повтори сърдито Ашот. — Не видя ли как лових аз? Как може да се хвърляш върху дупките? Трябва само тихо да си пъхнеш ръката и… Ама на кого ли говоря!… Ти само знаеш да се присмиваш на този и на онзи… Ах, как се измъкнаха!…
Съжаление и яд обхванаха с такава сила Ашот, че му идваше да седне в снега и да заплаче. Кой знае дали ще им се удаде пак възможност за такъв хубав лов! Само малко да се позаледи повърхността на снега и яребиците са спасени… Така леко и бързо ще избягат, че „и с кон не ще ги стигнеш“, както обичаше да се шегува бащата на Ашот.
Мълчаливи, с наведени глави, момчетата се върнаха в пещерата.
— Ай, яребица ли хванахте? — радостно скочи Шушик. — Но какво сте се омърлушили?
Ашот нищо не отвърна.
Оскубаха яребицата мълчаливо, главата и вътрешностите дадоха на Бойнах. Като претегли птицата на ръка, Гагик все пак не се стърпя:
— Колко ли тежи?
Ашот не отговори. Той беше мрачен и мълчалив. Пред погледа му една след друга — фрр… фрр… фрр… — излитаха и изчезваха яребиците.
— Половин кило трябва да е — сам си отговори Гагик. — Да, по нашите места скалните яребици не са по-малки от кокошка. Десет-дванадесет яребици, по половин кило всяка… Значи, Хасо, поради нашата неопитност с тебе от ръцете ни изхвръкнаха пет-шест кила месо. Жалко, ах, колко жалко! — натъжено клатеше глава той и само в ъгълчетата на малката му уста се притаи едва забележима усмивка.
А яребицата всъщност беше голяма и тлъста. Опекоха я бързо, разделиха я на пет равни части и започнаха лакомо да ядат. Бойнах подхващаше ловко кокалчетата и жадният му поглед ясно говореше: „Това ли е всичко?… Няма ли там още нещо?“
Как можеше овчарчето да устои на този поглед? То се знае, то не само кокалчетата подели с Бойнах.
А Саркис и кокалите дори не даде на кучето — огриза ги и ги осмука отвътре и отвън.
След „обяда“ децата полегнаха да си починат. Ашот, Хасо и Гагик все още живееха със спомена за първия си лов; Шушик си мислеше за майка си а Саркис… Той пък си припомняше как днес сутринта се отдели от другарите си, как си набра шипки и зърнастец и ги изяде сам, без да ги раздели е другите. „А те защо ми дадоха от яребицата?“ — искрено се учудваше той.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Това се случи на шестия ден.
Този ден природата като че ли започна да дава известни надежди на децата. Небето беше безоблачно, на южните склонове на Барсовата клисура снегът се топеше, и то така бързо, че тежки снежни маси се свличаха шумно от склоновете, от скалите и дърветата… Нищо. че снегът беше дълбок: той беше паднал много рано тази година и можеше бързо да се стопи. По южните склонове на Кавказ ноемврийското слънце понякога е така силно, както, да речем, августовското на някои места в Урал.
Саркис излезе пръв от пещерата и се спря до входа и с каменен чук в ръце, сякаш чакаше нещо. Може би случаят с яребицата му подействува и той реши да отиде на работа с другарите си…
Слънцето се беше вече издигнало високо и снегът така силно блестеше под лъчите му, че на входа на пещерата децата зажумяха.
Преди да тръгнат, Ашот произнесе цяла реч.
— Не мислете — рече той, — че Барсовата клисура е пуста. Ние чисто и просто не познаваме добре природата или, както казва баща ми, не умеем да четем книгата на природата. Трябва да се обръща внимание на всичко, на всяка дреболия, да се проучва всяка следа! Тогава може би ще намерим нещо…
— Какъв доклад? — обиди се Ашот.
— Моля за извинение — не доклад, а встъпително слово. А сега изслушайте мене. Аз мисли, че трябва да потърсим друг път за излизане от тази клисура. А ти за ядене говориш.
— Не се мъчи напразно. Баща ми е казвал, че единственият път за клисурата и обратно е Дяволската пътека, по която дойдохме. Погледнете: отдясно, отляво и отзад — отвсякъде скалисти стени. Остава само отпред.
Те слязоха чак долу в клисурата и дойдоха до най-ниския й край. Отпред тя свършваше с каменен корниз, нещо като плосък покрив. Децата надникнаха и се отдръпнаха ужасени — надолу зееше дълбока пропаст. На дъното й като тесен клин се врязваше част от Араратската долина. Ясно беше, че всички дъждовни и придошли води, които се събираха в Барсовата клисура, се стичаха по тази скала и хилядолетия наред бяха оглаждали ръба и гръдта й.
— Как ти се струва, ще можеш ли да слезеш оттук? — попита Ашот. — Я ела по-близо и погледни… Е? Ти май… — Ашот не се доизказа, макар че много му се искаше да изпита Гагик.
— Аз ли? Голяма работа! Какво толкова? Намерил страхлив човек! Дай въже, веднага ще сляза — каза Гагик и дори направи крачка напред.