Но тутакси се отдръпна, като прикри умело уплахата си и си даде вид, че уж търси камък, за да го хвърли в пропастта.
Камъкът загърмя, като се удряше по отвесните издатини на скалите, изтрополя долу и пак настана тишина.
Децата мълчаливо разглеждаха скалите. Да, единственият излаз от клисурата беше Дяволската пътека. Тя се виеше по планинския склон над пропастта. Покрита с дълбок сняг, сега беше съвсем непроходима.
— А тя няма ли никога да се покаже? — попита Шушик.
— До пролетта едва ли. Погледни, сега е единадесет часът, а слънцето още не е дошло до нея — склонът е изложен на запад!
Децата разглеждаха мълчаливо рида по който бяха дошли в клисурата. Да, там снегът нямаше и намерение да се топи. Всичко беше скрито под бялата му покривка, не се виждаха ни издатини, ни процепи, ни вдлъбнатини.
Вдясно и вляво възправяха стан скалисти ридове. Те толкова бяха приближени един до друг, че почти закриваха клисурата отпред, сякаш беше дръпната някаква огромна завеса. Между тези високи стени оставаше само тесен проход и ако се случеше чудо и двете стени се съединяха, Барсовата клисура би се откъснала напълно от света. Ето в какво недостъпно място попаднаха децата.
… Думите на Гагик за въжето заинтересуваха въображението на Ашот. „От какво ли можем да го усучем?“ — помисли си той.
Но гласно каза:
— За въжето — после. А сега да решим как най-после да си намерим нещо за ядене.
Децата тръгнаха към подножието на хълмовете, разположени отдясно. Там растяха дървета — големи, малки, криви, чепати, и само една-единствена офика беше разперила високо в небето клони, отрупани с плодове.
Хасо с мъка се покачи на дървото — той също беше много отслабнал тези дни — и започна да хвърля долу увехналите вече и отчасти изсъхнали плодове. Момчето не сложи нито един в устата си…
Плодовете бяха блудкави, безвкусни, изсъхнали почти само семки, — но децата бяха толкова гладни, че не го забелязаха.
— Какво решаваме? Всеки ще яде, каквото си откъсне, или ще оберем всичко, а после ще делим? — попита Гагик, но ясно беше, че той самият поддържа първото решение.
— Според мене трябва да вземем пример от Хасо — обади се Шушик. — Той не яде!
Но имаха ли всички търпението на Хасо? Докато събираше плодовете, Гагик все забравяше и вместо в шапката слагаше ги в устата…
— А какво прави тук тази гъба? — изведнъж учудено извика Хасо, забелязал на дървото стара, съвсем суха гъба, забодена на шипа на един гол клон.
Ала увлечени в работата, децата не му обърнаха внимание.
Бойнах изтича при Хасо, подуши плодовете, подуши и гъбата, но не одобри нито едното, нито другото. Приклекнало под дървото, кучето вдигна глава, изплези език и започна нетърпеливо да скимти. По всяка вероятност това означаваше, „Ще намерите ли най-после и за мене нещичко за ядене, или не?…“
Какво можеше да направи Хасо! Сърцето го болеше за кучето, но къде да му намери храна?… Момчето слезе от дървото и започна заедно с другарите си да събира плодовете.
Малко по-настрана Саркис едва превиваше високата си снага. Той вдигаше — плодовете и с такава ловкост ги хвърляше в устата си, каквато трудно можеше да се очаква от този ленивец.
Като събраха всичко, децата се наредиха в кръг. Ашот постла палтото си, изсипа върху него плодовете и ги раздели на пет равни купчинки. Тогава Хасо му подаде и старата гъба.
— А как ще я разделим? — попита овчарчето и като се изчерви, предложи: — Да дадем ли гъбата на нашата Шушик?
— Нямаше ли повече? — заинтересува се Ашот.
— Мисля, че не… Я чакай, ще видя.
Като разгледа внимателно дървото, той забеляза още две белезникави петна и смутено се почеса по тила:
— Има… Но са на тънки клончета… Трудно ще се стигнат.
Децата започнаха да хвърлят по дървото камъни, клончета и едната гъба падна. Ашот се въодушеви.
— Ще ги накиснем, а после ще ги опечем — каза той и веднага сложи гъбите в снежната вода, насъбрана в една вдлъбната скала.
— Вярно! Трябва да се натопят, пека набъбнат ще станат по-големи — съгласи се Гагик. — Но и очите ти нещо стават големи, светят. Какво има, Ашот?
— Нещо много важно! многозначително съобщи Ашот. — Помните ли, аз казвах, че не познаваме добре природата. Ето на… А сега ще ядем орехи!…
— Орехи ли?
Изгладнелите деца дъвчеха лакомо плодовете на офиката и гледаха въпросително Ашот никой не го разбра.
Той се усмихна:
— Ех, че трудно разбирате! Ами че тези гъби ги е забола на дървото катеричка! Изсушила ги е, запасила се е за зимата. Значи, тя живее тук някъде наблизо, това е то.
— Осигурихме яхния от катеричка — оживи се Гагик.